— Искам да знам къде са съкровищата на „Кармилан“.
— На дъното на морето.
— Къде?
— В Стийнфолската пещера.
— Как да стигна до тях?
— Една гъска би се гмурнала в бездната за една херинга. Не чинят ли толкова и съкровищата на „Кармилан“?
— Колко от тях ще получа?
— Повече отколкото ще можеш да похарчиш.
Като чуло това, жълтото човече се ухилило, а цялото сборище се разсмяло високо.
— Свърши ли? — продължил капитанът.
— Да. Сполай ти!
— Сполай ти и довиждане! — отвърнал холандецът и се обърнал да си ходи. Музикантите отново оглавили шествието и се отдалечили в същия ред, в който били дошли, със същите тържествени песнопения, които с отдалечаването им ставали все по-тихи и неясни, докато накрая се загубили напълно в шума на прибоя.
Сега Уилм напрегнал всичките си сили да се освободи от въжетата. Най-сетне успял да извади едната си ръка, отвързал ги с нея и се измъкнал от кожата.
Без да се озърне дори, той се завтекъл право към колибата си и намерил бедния Каспар да лежи проснат в безсъзнание на пода. Едва успял да го свести, а добрият човечец само като зърнал приятеля си от младини, когото не се надявал да види отново, се разридал от радост. Но този светъл лъч надежда се скрил бързо, само като чул какво отчаяно начинание бил намислил приятелят му този път.
— По-добре да се хвърля в ада, отколкото да гледам повече голите стени и цялата тази мизерия. Ако искаш, ме последвай, но аз така или иначе тръгвам.
Щом изрекъл това, Уилм грабнал един факел, огниво и въже и изхвръкнал навън. Каспар хукнал след него да го догони и бързал колкото можел, но го заварил вече застанал на скалата, до която преди време се бил защитил от бурята, готов да се спусне по въжето в черната бушуваща бездна. След като Каспар безуспешно се помъчил да разубеди обезумелия си приятел, тръгнал да слиза при него, но той му наредил да остане горе и да държи въжето. Единствено сляпата алчност давала смелост и сили на Фалке за огромното усилие, нужно да се спусне долу в пропастта и да се добере до издадената напред скала, под която вълните, черни и разпенени, се гонели с рев.
Той се огледал в трескаво очакване и най-после видял точно пред себе си нещо да блещука във водата. Сложил факела на камъка, хвърлил се във водата, уловил нещо тежко и го изтеглил горе. Било желязно ковчеже, пълно с жълтици. Фалке извикал на другаря си какво намерил, но не щял и да чуе молбите му да се задоволи с находката и да се покатери обратно горе. Мислел, че това е едва първият плод на упоритите му усилия. Хвърлил се отново във водата, но тогава от морето отекнал силен смях и Уилм Фалке изчезнал завинаги.
Каспар се прибрал сам вкъщи, но не бил вече същият човек. Необичайните сътресения, на които били подложени слабият му мозък и чувствителното му сърце, размътили разсъдъка му. Изоставил имота си и почнал да броди денем и нощем безцелно, втренчил безпаметен поглед пред себе си, жален и окайван от всичките си познати.
Един рибар разказвал, че през една бурна вечер на брега сред екипажа на „Кармилан“ познал Уилм Фалке. Същата нощ изчезнал Каспар Щрумпф.
Търсили го къде ли не, но не могли да намерят от него и следа. Но преданието говори, че хора често го виждали застанал до Фалке сред екипажа на омагьосания кораб, който оттам насетне често се явявал при Стийнфолската пещера.
— Отдавна мина полунощ — рекъл студентът, щом младият златар привършил разказа си. — Сега вече не съществува опасност и на мен така ми се спи, че бих посъветвал всички да си легнем и да заспим спокойно.
— Не бих се решил, преди да стане два часа през нощта — отвърнал ловецът. — Нали поговорката гласи: „От единайсет до два е времето на крадците.“
— И аз съм на това мнение — отбелязал ковачът. — Защото ако някой си е наумил да ни посегне, няма по-удобно време от това след полунощ. Затова си мисля, че сега студентът може да продължи недовършения си разказ.
— Не възразявам — отвърнал той, — макар нашият съсед, ловецът да не чу началото.
— Ще се досетя какво е ставало дотук, вие започвайте — рекъл ловецът.
— Значи — тъкмо започнал разказа си студентът, когато бил прекъснат от кучешки лай.
Всички затаили дъх и се ослушали. В същото време един прислужник на графинята се втурнал в стаята и съобщил възбудено, че като че ли десетина-дванайсет въоръжени мъже се задават отстрани и се насочват към кръчмата.
Ловецът грабнал пушката си, студентът — пистолета си, занаятчиите — тоягите си, а коларят извадил един дълъг нож от джоба си. Стояли така и не знаели какво да сторят.