— Хайде да отидем до стълбището! — възкликнал студентът. — Преди да ни превземат, двама или трима от тия никакъвци трябва да намерят смъртта си. — В същото време подал на ковача втория си пистолет и дал наставление да стрелят един по един.
Наредили се до стълбището, като студентът и ловецът заели самите стълби. Отстрани до ловеца застанал смелият ковач, надвесен над парапета, с насочено към средата на стълбите дуло. Златарят и коларят стояли зад тях, готови, в случай че се стигне до единоборство, да сторят каквото е потребно. Изкарали така няколко минути в безмълвно очакване. Най-сетне чули да се отваря вратата на кръчмата, сторило им се също, че долавят шепота на няколко души.
Разнесли се множество стъпки на хора, които идели нагоре, и към стълбите се насочили трима явно неподготвени за посрещането, което им се готвело — когато свили покрай стълба, ловецът им викнал:
— Стой! Още една стъпка и ще си намерите смъртта! Освободете спусъците, приятели, и се целете добре!
Разбойниците се изплашили, изтеглили се бързо назад и започнали да се съветват с другарите си какво да сторят. След известно време един от тях се показал и заговорил:
— Господа! Глупаво е от ваша страна да жертвате живота си напразно, защото ние сме достатъчно много, за да ви изтребим до един. Но ако се приберете, ние няма да сторим никому и най-малкото зло. Няма да вземем и грош от вас.
— Че за какво друго сте дошли тогава? — викнал студентът. — Да не мислите, че ще повярваме на негодници като вас? Никога! На първия, който се осмели да тръгне насам, ще опуша така челото, че ще се избави завинаги от главоболие.
— Предайте ни дамата доброволно! — отговорил разбойникът. — И на нея не ще сторим нищо, ще я отведем на сигурно място, с удобства. Нека вашите хора се върнат и да помолят графа да даде за нея откуп от двайсет хиляди гулдена.
— Мислите, че ще допуснем да ни се правят подобни предложения? — възнегодувал, скърцайки със зъби ловецът. Освободил спусъка и добавил. — Броя до три и ако ти там долу не си изчезнал, натискам спусъка! Едно, две…
— Стой! — прокънтял гласът на разбойника. — Що за маниер е това да се стреля по беззащитен човек, който преговаря мирно с вас? Глупаво момче, мен можеш да застреляш, но няма да извършиш голямо геройство, защото тук са се наредили двайсет от моите другари, които ще си отмъстят. С какво ще помогнете на госпожа графинята, която браните, ако се натъркаляте мъртви или осакатени в коридора? Повярвай ми, ако тя дойде доброволно, към нея ще се отнасяме с уважение, но ако ти, докато преброя до три не си оставил спусъка, лошо й се пише. Остави спусъка, едно, две, три!
— С тия песове човек не бива да си прави шеги — прошепнал ловецът и изпълнил нареждането на разбойника. — Не че ми е жал за моя живот — честно, но ако застрелям един от тях, може да се отнесат с дамата много по-грубо. Ще помоля графинята за съвет. Дайте ни — продължил той на висок глас, — дайте ни половин час примирие, за да кажем на графинята какво я очаква. Ако научи изведнъж, няма да може да го понесе.
— Приемаме — отвърнал разбойникът и веднага наредил на шестима от своите да завардят изхода на стълбището.
Съкрушени и объркани, нещастните пътници последвали ловеца към стаята на графинята.
Но стаята й била така близо и разговорът се водел на толкова висок глас, че графинята била чула всичко до последната дума. Сега стояла бледа и цялата трепереща, но въпреки това изглеждала твърдо решена да приеме участта си.
— За какво безсмислено да залагам на карта живота на толкова много чудесни хора! — рекла тя. — Защо да ви призовавам към безсмислена отбрана, вас, които съвсем не ме познавате? Не, не виждам друго спасение освен да последвам тези негодници.
Всички били потресени от смелостта и нещастието на дамата. Ловецът се разплакал и се заклел, че няма да преживее този позор. А студентът се ядосвал на себе си и на ръста си, който бил шест стъпки.
— Да бях поне с половин глава по-нисък — възкликнал той — и да нямах брада, знам какво щях да направя, щях да взема дрехи от графинята, а тези нещастници щяха доста късно да се усетят каква грешка са допуснали.
Злочестието на тази жена развълнувало силно и Феликс. Тя му изглеждала толкова трогателна и някак позната. Напомняла му за рано починалата му майка, имал чувството, че тя се намирала в това ужасно положение. Усетил се така извисен, дошла му такава смелост, че с радост бил готов да даде живота си, за да спаси нейния. Затова от думите на студента у него изведнъж се породила идея. Забравил страха си, всичките си съображения и го занимавала единствено мисълта за нейното спасение.