Господин графът, вашият съпруг, преди шест седмици наследи петстотин хиляди талера. Ние ще помолим за двайсет хиляди гулдена от това състояние, което е справедливо и скромно искане. Затуй благоволете сега да напишете открито писмо до съпруга си, с което да му известите, че сме ви задържали и че той трябва да изпрати възможно най-скоро парите. В противен случай, както сама разбирате, ще трябва да постъпим малко по-грубо с вас. Но отбележете в писмото, че няма да приемем парите, ако не бъдат доставени от човек, който е положил клетва да пази тайна.
Тази сцена била наблюдавана с изострено внимание от всички гости на горската странноприемница, но с най-голям страх я следяла графинята. Бояла се, че младежът, който се пожертвал за нея, можел всеки момент да се издаде. Била твърдо решена да го откупи срещу висока цена, но също така била категорична да не прави и крачка заедно с разбойниците. В джоба на сетрето на златаря била открила нож, който стискала отворен в ръката си, по-скоро готова да се самоубие, отколкото да изтърпи подобно унижение.
Феликс бил не по-малко изплашен. Мисълта, че като помага на изпадналата в беда безпомощна жена, извършва мъжка и достойна постъпка, му давала сили и му служела за утеха, но се опасявал, че с всяко свое движение, с гласа си дори може да се издаде. Страхът му нараснал още повече, когато разбойникът отворил дума за написването на писмото.
Как ли трябвало да го напише? Каква титла да сложи на графа, как да го оформи, без да се издаде?
Страхът му станал неописуем, когато главатарят на разбойниците сложил пред него хартия и перо и го помолил да отметне воала си и да пише.
Феликс нямал представа колко добре му стоели дрехите, в които бил облечен. Ако знаел, нямало ни най-малко да се притеснява да не го разкрият. Защото, когато най-сетне, притиснат от безизходица, отметнал воала си, господинът в униформата, явно впечатлен от красотата на дамата и още повече от донякъде мъжествените й, дръзки черти, я загледал с още по-голям респект. Това не убягнало от зоркия поглед на златаря. Успокоен, че поне в този опасен момент нямало от какво да се бои, той взел перото и написал на мнимия си съпруг писмо според изискванията, които знаел от една стара книга:
Аз, злощастната жена, докато пътувах тази нощ, внезапно бях спряна от хора, които не мога да подозирам в добри намерения. Те ще ме държат в плен дотогава, докато Вие, господин граф, не им предадете сумата от двайсет хиляди гулдена.
Условието е, Вие да не подавате ни най-малко оплакване до управниците, нито да се обръщате към тях за помощ, а да изпратите парите по един човек в горската странноприемница Шпесарт. В противен случай над мен виси заплахата от дълго и сурово пленничество.
Умолявам ви да побързате с помощта си.
Подал забележителното писмо на главатаря на разбойниците, който го прочел и одобрил.
— Изцяло от вас зависи кого ще изберете за придружител — камериерката или ловеца си. Единият от тях ще изпратя да занесе писмото на съпруга ви.
— Придружители ще ми бъдат ловецът и този господин — отвърнал Феликс.
— Добре — рекъл онзи, отишъл до вратата и извикал камериерката, — тогава обяснете на тази жена какво трябва да свърши.
Като се появила, камериерката цялата треперела от страх. Феликс също пребледнял, защото си помислил, че сега отново може лесно да се издаде. Но някакъв необясним кураж, който го подкрепял в опасните моменти дотогава, му помогнал да изрече:
— Нямам какво повече да ти наредя — рекъл, — освен да помолиш графа колкото се може по-бързо да ме измъкне от това ужасно положение.
— И — допълнил разбойникът — възможно най-точно и ясно да му препоръчате да пази в тайна всичко и да не предприема нищо срещу нас, докато съпругата му не се върне при него. Ако не спази това, нашите съгледвачи ще ни информират достатъчно бързо и аз вече не отговарям за последствията.
Разтрепераната камериерка обещала всичко. Заповядали й също да стегне в една бохча малко от роклите и бельото на госпожата, тъй като разбойниците не можели да носят много багаж със себе си. Щом се приготвили, главатарят на разбойниците подканил с дълбок поклон дамата да го последва. Феликс се изправил, ловецът и студентът го последвали и тримата слезли надолу по стълбите, придружени от главатаря.
Пред горската странноприемница имало много коне. Посочили на ловеца да се качи на един; друг, хубав, но по-дребен и оседлан по дамски кон бил подготвен за графинята, а третия дали на студента. Главатарят качил младия златар на седлото, завързал го здраво и после самият той яхнал своя ат. Застанал от дясната страна на дамата, а отляво я придружавал един разбойник. По същия начин били наобиколени ловецът и студентът. След като и останалата част от бандата се качила на конете си, главатарят дал пронизителен сигнал за тръгване със свирка и скоро цялата дружина се изгубила в гората.