Горчиво-сладкият вятър на пустинята нахлу през отворените прозорци на кабината. Косата на Стиви танцуваше върху раменете й, развята от вятъра. Сега е най-хладната част на деня, прецени Джеси и остави прозореца отворен, за да се насладят на хладината. Коубър Роуд минаваше покрай оградата и железните порти на Престънската медна мина. Те бяха заключени с огромен катинар, но оградата беше толкова занемарена, че можеше да бъде прескочена и от стар, болен от артрит човек. На табелата отпред беше написано с големи неравни букви: „Опасност! Забранено влизането!“ Отвъд вратите се виждаше огромната дупка, изкопана на мястото на червената планина от медна руда. През последните няколко месеца на съществуването на мината бяха взривявали динамит почти през минута. Джеси знаеше от шерифа Ванс, че вътре все още има неизбухнали заряди, но никой не беше толкова луд, че да влезе в мината, за да ги обезвреди. Рано или късно медните залежи щяха да привършат, но никой не беше очаквал това да стане така изведнъж. В момента, в който булдозерите започнаха да стържат безплодния камък на мината, Пъкъл беше обречен да загине.
Камионетката подскочи и се раздруса — преминаваха през железопътните линии, прокарани на север и на юг от мината. Стиви се наклони към прозореца, защото гърбът й беше вече влажен. Зърна група мармоти около тяхното гнездо, изправени на задните си крака. От един кактус изскочи заек и профуча през пътя, а високо горе бавно кръжеше лешояд.
— Как е, Стиви? — попита я Джеси.
— Добре съм — отговори Стиви, като опъваше предпазния колан. Небето беше синьо като смърф и като че ли продължаваше до безкрай — може би чак на сто мили разстояние. Дойде й нещо наум, нещо, за което отдавна й се искаше да пита майка си: — Мамо, защо тате е толкова тъжен?
И Стиви го е почувствала, помисли си Джеси. Нямаше как да не го разбере.
— Не точно тъжен. Заради затварянето на училището е. Помниш, нали, вече говорихме за това.
— Да, но те го затварят всяка година.
— Ами вече няма да го отворят. И затова ще се изнесат още хора от града.
— Като Джени ли?
— Точно така. — Джени Калвин беше малко момиченце, което живееше през няколко къщи от тяхната. Бяха напуснали града точно след Коледа. — Господин Бонер ще затвори бакалницата през август. Дотогава повечето хора ще са се изнесли.
— О-о! — Стиви се поразмисли за момент. Бакалницата беше магазинът, в който всички пазаруваха. — И ние ще си отидем скоро — каза тя накрая.
— Да, и ние.
Това значеше, че господин и госпожа Лукас също щяха да напуснат града, заключи Стиви. Ами Суийтпи? Какво щеше да стане със Суийтпи? Щяха ли да го пуснат да се скита свободен или щяха да го качат в конски вагон и да го пренесат на друго място? Или просто щяха да се качат на него и да го яздят? Струваше си да се помисли върху това, но тя разбра, че нещо свършва и се натъжи — обхвана я може би същата тъга, която изпитваше и баща й.
Местността беше пресечена от дерета и обрасла с пелинови храсти и високи кактуси. От Коубър Роуд се отклоняваше шосе на около две мили от медната мина и вървеше право на северозапад, минавайки под гранитна арка с надпис от почернели медни букви: „Престън“. Джеси погледна надясно и видя високата хасиенда на края на това шосе, която сега трептеше през маранята. И на теб ти пожелавам добър път, помисли си Джеси и си представи жената, която в момента вероятно спеше в тази къща на хладни копринени чаршафи. Чаршафите и къщата бяха може би единствените неща, останали на Селесте Престън, но не за дълго.
Продължиха по пътя, който минаваше през пустинята. Стиви гледаше през прозореца, лицето й бе спокойно и замислено под козирката на шапката. Джеси се размърда, за да отлепи влажната тениска от гърба си. До разклонението за фермата на Лукас оставаше около половин километър.
Стиви чу силно бръмчене и си помисли, че в кабината е влязъл комар. Запуши ушите си с ръце, но бръмченето продължи и даже се усили. След няколко секунди стана направо болезнено. В ушите й сякаш се забождаха иглички.
— Мамо? — започна Стиви, премигвайки. — Ушите ме болят!
Джеси също беше почувствала остра, пронизваща болка в ушите. Освен това и пломбите на задните й зъби започнаха да я болят. Тя отвори уста, за да раздвижи долната си челюст.
— О-о! — чу тя Стиви. — Какво е това, мамо!
— Не зная, милич…
Моторът на камионетката неочаквано загасна. Ей така загасна, без даже да се задави. Движеха се по инерция. Джеси натисна педала за газта още по-силно. Моторът не запали. Вчера беше напълнила резервоара, днес просто не можеше да е празен. Тъпанчетата на ушите й пулсираха болезнено. Долавяше някакво пищене, подобно на далечно стенание. Очите на Стиви бяха пълни с едри сълзи и тя притискаше с ръце ушите си.
— Какво е това, мамо? — Джеси почувства паниката в гласа й. — Какво е това?
Джеси поклати глава. Шумът в ушите й се усилваше. Тя завъртя ключа и напомпи няколко пъти газта. Двигателят се запали. Чу пукането на искри от статично електричество в косата си. Погледна часовника си — циферблатът беше полудял. Цифрите се превъртаха с лудешка бързина. Ще има да разказвам на Том, помисли си тя и се сви на кълбо от силната пронизваща болка в ушите. Протегна се да хване ръката на Стиви.
Момиченцето беше отметнало глава надясно. Очите й бяха широко отворени и тя закрещя:
— Мамо!
Беше видяла онова, което летеше към тях. Сега вече и Джеси го виждаше. Натисна спирачките, като се мъчеше да държи здраво волана.
Нещо, което приличаше на горящ локомотив, се носеше във въздуха. От него се разхвърчаха горящи части. То мина над Коубър Роуд, на около петнайсет метра над пустинята и може би на около дванайсет пред колата на Джеси. Тя успя да различи предмет с цилиндрична форма, нагорещен до червено и обгърнат от пламъци. Камионетката излизаше от пътя, когато това нещо прелетя над тях с толкова силен шум, че Джеси оглуша и не можа да чуе дори собствения си писък. Задната част на предмета избухна в жълти и виолетови пламъци и от него във всички посоки се разхвърчаха парчета. Нещо се насочи към тяхната кола, последва звук от удар в метал и камионетката се разтресе. Една от предните гуми изгърмя. Камионетката продължи още малко да подскача по камъните и кактусовите храсти отстрани на пътя, преди да спре окончателно. Ръцете на Джеси бяха залепнали от пот на кормилото. Пищенето в ушите продължаваше да й пречи да чува, но можеше да види ужасеното, обляно в сълзи лице на Стиви.
— Тихо, тихо, всичко свърши, няма повече. Успокой се — каза тя, като се стараеше гласът й да прозвучи спокойно.
От изкривения капак на камионетката започна със свистене да излиза пара. Джеси погледна наляво и видя горящия предмет да минава над едно възвишение и да изчезва зад него. „Боже, какво беше това? — помисли си Джеси замаяна. — Какво беше това?“
В следващия момент се чу бумтене, което успя да проникне даже и през оглушелите й уши. Кабината на камионетката се изпълни с прах. Джеси грабна ръката на Стиви и почувства как ноктите на малкото момиченце се забиха в ръката й.
Устата и очите на Джеси се напълниха с прах. Шапката й хвръкна през прозореца. Когато зрението й се проясни, видя три хеликоптера, които летяха в клин след горящия обект на югозапад, на десетина-петнайсет метра над пустинята. Минаха над възвишението и изчезнаха от погледа й. Горе, високо в небето, се виждаха следи от реактивни самолети, които също водеха на югозапад.
Прахът улегна. Слухът на Джеси започна да се възвръща. Стиви хлипаше и стискаше ръката на майка си с всичка сила.
— Свърши се — каза Джеси и чу собствения си хриплив глас. — Край.
Плачеше й се, но майките не биваше да правят такива неща. Двигателят на камионетката цъкаше като ръждясало сърце. Джеси осъзна, че гледа втренчено гейзера пара, който се издигаше от една малка кръгла дупка точно по средата на капака отпред.