Но въпреки че имал периоди на възход и падение, Пъкъл никога не се разраснал до нещо повече от града на мулето. Бил твърде горещ и прашен, далеч от големите градове и когато се пукнел водопроводът, хората ожаднявали страшно бързо. Медната мина си останала единствената му индустрия. Въпреки това непрекъснато прииждали нови и нови заселници, фабриката за лед се включила към водопровода и започнала да прави лед на блокчета, църковните камбани биели за проповед в неделните утрини, магазинерите правели пари, телефонната компания прокарала кабели и обучила телефонистки, гимназията направила футболен и баскетболен отбор и паянтовият дървен мост над Змийска река бил заменен с бетонен. Забили и първите пирони в Бордъртаун. Уолт Травис бил избран за шериф и след три месеца бил застрелян на улицата, която по-късно нарекли на него. Следващият шериф се задържал на работата, докато го пребили почти до смърт, след което веднага се метнал на един от влаковете, заминаващи на север. Постепенно, година след година, Пъкъл хващал дълбоки корени. Но също така постепенно Престънската медодобивна компания изгризвала червената планина, в която някога погребвали мъртвите индианци.
Улица „Селесте“ някога се наричала „Пърл“ — на името на първата жена на Уинт. По времето, когато бил разведен, преди да се ожени отново, всички наричали улицата „Безименна“ толкова силно било влиянието на Уинт Престън в града.
Селесте дръпна от пурата за последен път, угаси я в перилата и я перна напред.
— Страшно добре си прекарвахме тогава, а? — тихо каза тя, но освен това се караха като куче и котка и бяха започнали още при първата им среща в една малка кръчма в Галвстън, където Селесте пееше с някакъв каубойски оркестър. Тя не бе имала нищо против скандалите. Можеше да вика като йерихонска тръба и надвиваше дори дявола по ругаене. Истината беше, че с времето се бе влюбила в Уинт, въпреки похожденията и пиенето му, въпреки пагубната му любов към комарджийството и въпреки че повече от трийсет години той не сподели с нея нищо за бизнеса си. А когато машините започнаха да изгребват дъното на мината и започна ожесточеното взривяване, което така и не откри никаква нова жила, Уинт Престън видя как умира мечтата му. Чак сега Селесте си даваше сметка, че Уинт просто бе полудял. Беше започнал трескаво да тегли пари от сметките си, да разпродава акции и да събира пари в брой. Какво обаче беше направил с почти осемте милиона долара — не можа да се разбере. Може би си беше открил нови сметки под фалшиви имена, може би бе сложил парите в тенекиени кутии и ги бе заровил в пустинята? Каквото и да бе направил с тях, стана ясно, че парите, събирани през целия му живот, бяха изчезнали. Сега данъчните власти се бяха нахвърлили върху нея, за да си искат всички данъци, такси и глоби със задна дата, но тя нямаше с какво да ги плати.
С тази бъркотия се занимаваха адвокатите. Селесте ясно съзнаваше, че в момента беше просто временен пазач на къщата и че отново я очакваха долнопробните кръчми в Галвстън.
Видя сиво-синята патрулна кола на шерифа да завива от Коубър Роуд по черната алея, която водеше към къщата. Хвана с две ръце перилата и зачака — една жилава петдесеткилограмова фигура, подпряна отзад от къща, тежаща около три хиляди тона. Стоеше неподвижно и наблюдаваше как колата се движи нагоре по алеята, завива пред къщата и спира.
Вратата на колата се отвори и от нея бавно, с пестеливи движения, за да не се поти, излезе мъж, който сигурно тежеше двойно повече от Селесте. Гърбът на бледосинята му риза, както и околожката на бежовата му каубойска шапка бяха целите мокри от пот. Коремът му бе увиснал над панталоните, носеше кобур и обуща от гущерова кожа.
— Най-сетне се появи! — остро извика Селесте. — Ако къщата се беше запалила, сега вече щях да стоя в пепелта.
Шерифът Ванс се спря, погледна нагоре и видя Селесте на балкона. Той носеше слънчеви очила с огледални стъкла, като любимия си герой от филма „Хладнокръвният Люк“. Снощната енчилада и пърженият боб закъркориха в издутия му корем. Усмихна се със стиснати устни.