— По дяволите! — изпусна се Джеси, като гледаше мотора, и веднага съжали, защото Стиви щеше да запомни израза и щеше да й го изтърси, когато най-малко го очаква.
Стиви гледаше в посоката, в която бяха изчезнали огненото нещо и хеликоптерите. По покритото й с прах лице се очертаваха пресъхващите следи от сълзи.
— Какво беше това, мамо? — попита, ококорила зелените си очи.
— Не знам. Безспорно нещо голямо.
Като пламнал влекач на трактори, който лети във въздуха, помисли си Джеси. Най-проклетото нещо, което бе виждала в живота си. Може би беше самолет, който всеки момент щеше да се забие в земята, но май не забеляза да има крила. Или пък метеор, но видът му беше метален. Каквото и да беше, хеликоптерите го преследваха, както хрътки лисица.
— Ето някаква част от него — каза Стиви и посочи.
Джеси погледна нататък. На петнайсетина крачки от тях, сред изпосечените кактуси, нещо стърчеше от пясъка. Тя тръгна към него и Стиви я последва. Парчето беше с размерите на люк и имаше странен синьо-зелен цвят. Изглеждаше мокро. Краищата му пушеха и Джеси усети топлината, която се излъчваше на повече от три метра разстояние от него. Във въздуха се носеше сладък аромат, който й напомняше изгоряла пластмаса, но онова нещо имаше метален блясък. Точно отдясно имаше и друго парче от материала, но във формата на тръба. Около него се виждаха и други, по-малки парчета. От всички без изключение се издигаше дим.
— Стой тук! — каза тя на Стиви и приближи към първото парче, но топлината стана толкова силна, че трябваше да спре. Повърхността му беше осеяна с малки знаци, разположени в кръг, някаква поредица от символи, подобни на японски йероглифи и къси вълнообразни линии.
— Горещо е — обади се Стиви точно зад гърба на майка си.
И това ми било послушание, помисли си Джеси, но моментът не беше подходящ за затягане на дисциплината. Хвана детето за ръка. Каквото и да беше минало, разхвърляйки пътьом парчета от себе си, не приличаше на нищо, видяно от Джеси досега. Тя все още усещаше статичното електричество, което беше изпукало в косата й. Погледна часовника си. Всички цифри се бяха върнали на нула и проблясваха хаотично. Следите от реактивни самолети в синьото небе сочеха югозапад. Слънцето започваше да напича голата й глава и тя се огледа за шапката си. Беше се превърнала в червено петънце на около седемдесет метра оттатък Коубър Роуд, издухана там от перките на хеликоптерите. Твърде далеч беше да се връщат. Трябваше да вървят в обратната посока — към дома на Лукас. Слава богу, имаха манерки, а и слънцето все още беше ниско. Нямаше смисъл да се мотаят и да гледат глупаво наоколо. Трябваше да вървят.
— Да тръгваме — каза Джеси.
Стиви й се противопостави за няколко секунди, през които не откъсна поглед от парчето с размерите на люк, после се остави да я дърпат за ръка. Джеси се върна до камионетката да си вземе чантата с портмонето, шофьорската книжка и няколко ветеринарни инструмента. Стиви стоеше и гледаше белите ивици в небето.
— Самолетите сигурно са високо — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на майка си. — Обзалагам се, че са на сто мили…
Чу нещо, което я накара да млъкне. Музика, помисли си. Не, не е музика. Сега изчезна. Заслуша се напрегнато, но чу само шума от парата, която пробитият двигател изпускаше. Но ето че отново го чу. Помисли си, че познава този звук, но не можеше да се сети откъде. Музика, но не точно музика. Поне не такава, каквато Рей слушаше.
Отново изчезна.
А сега се връщаше, бавна и тиха.
— Чака ни дълъг път — каза й Джеси. Детето кимна разсеяно. — Готова ли си?
Стиви се сети какво беше. Осъзна го бързо и ясно. На предната веранда на къщата на Галвин, още преди Джени да се изнесе, висеше едно хубаво малко нещо, което звънеше като безброй мънички камбанки, когато вятърът го разлюлееше. Вятърни камбанки, спомняше си да й отговаря майката на Джени, когато Стиви я беше попитала какво е това. Музиката, която чуваше в момента, беше същата, но нямаше нито вятър, нито каквито и да било вятърни камбанки наоколо.
— Стиви? — Малкото момиче се взираше в пространството. — Какво има?
— Чуваш ли това, мамо?
— Да чувам кое? — Слухът й не долавяше нищо друго освен цвъртенето на проклетия мотор.
— Това — настояваше Стиви. Звукът ту заглъхваше, ту се усилваше, но, изглежда, идваше от едно определено място. — Чуваш ли го?
— Не — предпазливо отвърна Джеси. Дали си е ударила главата, питаше се тя. О, господи, ако е получила мозъчно сътресение…