— Процесът на проверка на системите сигурно е започнал вече. — Дофин се изправи. — Всичко се управлява автоматично. Трябва също да се охладят и хибернационните камери за затворниците. Стингър ще е зает с командните уреди и това ще му отнеме от двадесет до тридесет земни минути. След изключването на силовото поле двигателите ще започнат да се подготвят за старта. Още петнадесет до двадесет минути според моите изчисления ще са необходими за набирането на нужната мощност за излитане. И така — имам на разположение приблизително между тридесет и пет и петдесет минути, за да вляза в кораба, да намеря затворниците и да ги изведа навън.
— Просто няма начин това да стане — каза Роудс, като я гледаше изумен.
— Има! Един-единствен начин. През тунелите. Трябва да намеря вход към тунел, който е най-близко до кораба на Стингър. Предполагам, че такъв ще има от другата страна на моста.
— Даже и да… — Джеси започна с мъка. — Даже и да ги измъкнеш оттам… какво ще правим със Стиви? Как ще ми върнеш Стиви?
— Ще намеря капсулата. Ще я взема от Стингър. Както вече казах, аз познавам кораба му, защото съм била два пъти в него. Знам как функционират системите му. Мога да въведа данните за навигационните координати на моята планета в управляващия апарат, да превключа на автоматичен пилот, да поставя капсулата в хибернационна камера и да се влея в нея, преди да е започнало охлаждането. След като вляза в капсулата си, Стиви ще е освободена.
— И все още в пирамидата — вметна Том. — А как ще намериш капсулата и тримата човека? Тя сигурно е страшно голяма.
— Познавам от опит мястото, където се държат затворниците. То е на трето ниво, при клетките. А капсулата ще бъде близко до Стингър.
— Значи намираш Стингър и намираш капсулата, така ли? — попита Роудс и вдигна вежди. — Не си ли помисляла някога, че Стингър точно това иска — да тръгнеш след него?
— Да, точно така. Няма да го разочаровам!
— Това е просто лудост! — продължи Роудс настоятелно. — На твоята планета може да си някакъв смелчага и як мъж, но на тази планета си само едно малко момиченце. Най-напред ще трябва да се промъкнеш през тунелите, в които Стингър без съмнение ти е приготвил доста двойници, които те чакат, после ще трябва да убиеш Стингър, за да можеш да вземеш кораба. Как ще направиш това?
— Не знам — отговори Дофин. — Никога не съм виждала да убиват някой Стингър.
— Прекрасно! — Роудс се намръщи и поклати глава. — Нямаме никакъв шанс, приятели.
— Не съм казала, че Стингър не може да бъде убит — продължи Дофин. Силата, която се излъчваше от гласа й, отново съживи надеждата у Джеси. — Стингър сигурно има слабо място, той е като всяко друго същество. Ако беше неуязвим, нямаше да се нуждае от двойници.
— Слабо място — повтори Роудс тихо. — Може да има. Но влизането в тия тунели без гранатомет и няколко напалмови бомби си е чисто самоубийство.
— Аз съм готов да поема риска — каза Том и взе пушката от полковника. Лицето му бе бледо, а устните му бяха стиснати в тънка сива линия. — Ще отида с Дофин.
— И да те убият! Не, няма да стане.
Джеси се протегна и хвана Дофин за ръката. Между тях протече слаб ток.
— Кажи ми истината: възможно ли е да измъкнем Стиви оттам?
— Можем да опитаме. Аз искам да се върна вкъщи не по-малко, отколкото вие искате да си върнете Стиви. Ако моят народ не се бори, всички ще загинат. Ако Юмруците се върнат тук по сигнал на Стингър, всички на Земята ще умрат.
Джеси кимна. Погледна към Том и каза:
— И аз идвам. — И стана.
Още преди Том или Роудс да отговорят, вратата се отвори и вътре влезе Гънистън. Водеше със себе си Рик Джурадо и Пекуин. Прах и мръсотия се бяха напластили върху лицето на Рик, а за да може да ходи, бе бинтовал стегнато подутия си глезен с накъсани чаршафи, взети от „Елегантният долар“. Той се беше крил между къщите в края на улица „Оукли“, откъдето чу думите на Стингър. Беше се уверил, че Мендоза и баба му са живи, а след това се натъкна на Гънистън и Пекуин. Сега кимна облекчено на Зарра, радостен, че вижда и него все още жив. После се обърна към полковника. Беше пребледнял, макар под праха върху лицето му това да не се забелязваше много. Очите му обаче излъчваха твърдост и решителност.
— Това нещо държи сестра ми! — каза той. — Какво ще правим, човече?
— Нищо — отвърна Роудс. — Съжалявам, но не може нищо да се на…
— Не е вярно! — почти извика Рик. — Няма да оставя това чудовище да вземе Миранда!