Чу се металното, почти мелодично чукване на сребърното черепче върху командния бутон, но не разбра дали то беше достатъчно, за да го задейства, защото в този момент Сардж го издърпваше назад, а Миранда гасеше пламналата му коса. Мускулите му се бяха стегнали в спазъм и ръката му остана вдървена и изпъната напред. Токата докосна единия от лъчите, докато Коди теглеше колана обратно, и беше прерязана на две като от лазер. Легна по гръб и започна да разтърква схванатата си ръка. Тогава разбра, че клетката се спускаше.
Коди седна. Над лявото му око пушеше изгорелият кичур коса. Пирамидката долу светна във виолетово. Клетката се спусна на пода и лъчите потъмняха.
55. Царството на Стингър
Мат Роудс се спусна първи по въжето в дупката под къщата на Съни Крауфийлд. Фенерът с увеличителното стъкло беше вързан за кръста му, а на рамото му висеше заредена автоматична пушка, взета от арсенала на Крауфийлд. Веднага щом обувките му шляпнаха в рядката слузеста тиня на дъното, той откачи фенера и го насочи напред към тунела. Не забеляза никакво движение, само капки сива слуз се процеждаха бавно от стените. Погледна нагоре и на около шест метра над себе си видя светлината от фенерчето на Рик Джурадо. Подръпна въжето и Рик започна да слиза.
Рик носеше втората пушка на Крауфийлд и едно от фенерчетата, които бяха взели от хората в блока. Когато и той стигна до дъното, отгоре издърпаха въжето и след няколко секунди го пуснаха отново, завързано около приспособлението, което Дофин беше предложила да направят: четири от силните акумулаторни лампи, пристегнати с тел и с телена дръжка отгоре, като кошница, пълна със светлина. То освети тунела със силния си блясък и Роудс въздъхна облекчено.
Следващата, която слезе по въжето, беше Джеси, с фенерче и уинчестъра, преметнат през рамо. След нея слезе Том с Дофин, която го бе прегърнала през врата. Последен се спусна Кърт Локет. На гърдите му се люлееше една раница, която беше взел от железарския магазин. В нея бе сложил петте пръчки динамит и колта.
Том пусна Дофин на земята. Тунелът пред тях беше около метър и двайсет висок и приблизително толкова широк. В мръсната кал по земята се виждаха парчета от пода на къщата, дюшек и едно счупено легло. Вероятно Крауфийлд е лежал на него, когато се е продънил подът, помисли си Рик. Той отвърза пушката, подпря я на хълбок и освети с фенерчето напред. Роудс подаде големия фенер на Том и взе от него вързаните лампи.
— Така — тихо започна да се разпорежда той, но гласът му отекваше в тунела, — аз ще вървя напред, Дофин зад мен, след това Джеси, Том, Локет и накрая Рик. Локет, не искам да хвърляш тези неща без мое нареждане. Ясно ли е?
Проблесна пламъче. Кърт си запали цигара със запалката.
— Ясно, шефе.
— Рик, пази ни откъм гърба. Всички да се движат колкото може по-тихо. — Роудс преглътна с усилие. Въздухът долу беше влажен и тежък, а миризмата на изгнили праскови, която сивата слуз под краката им излъчваше, пареше ноздрите му. Слузта образуваше гротескни сталактити, провесени от тавана и стените на тунела, и се събираше на локвички на пода.
— Каква е тая мокра гнусотия, дето покрива всичко тук? — попита Кърт. Беше дълбока около пет сантиметра, мазна като машинна грес.
— Тези тунели са издълбани от Стингър — отговори му Дофин. — Пръска ги с тази смазка, за да се движи по-бързо.
— Смазка ли? — изсумтя Кърт. Стомахът му се присвиваше от страх. — Това са си направо сополи!
— Искам да ми кажеш нещо, Дофин — каза Роудс. — Откъде идва енергията, с която се захранват двойниците: от Стингър или от кораба?
— Стингър ги захранва. — Дофин се взираше напред, готова да реагира на всякакво движение. — Двойниците са за временна употреба, унищожават се, след като изпълнят предназначението си.
Процесът на дублиране трябва да е страшно бърз, мислеше си Джеси. Създаването на жива тъкан, свързана с метални нишки, на вътрешните органи и синтетичните кости — всичко това беше твърде много за един земен разум. Но какъв беше Стингър, как изглеждаше или как създаваше двойници от човешките тела — тези въпроси трябваше да почакат. Сега трябваше да се върши друго.
— Готови ли сте всички? — Роудс изчака да чуе отговор от всеки и тръгна напред. Съзнаваше, че гази в слуз и се стараеше да не мисли за големината на чудовището, което беше дълбало в тексаската земя.
Рик осветяваше с фенерчето назад. Чисто. Преди да тръгнат от Крепостта на ренегатите, той беше коленичил до Палома и беше й казал какво ще прави и защо трябва да го направи. Тя го бе изслушала мълчаливо, навела глава. След това му бе казала да се помоли с нея и Рик бе сложил бузата си върху челото й, докато тя молеше милост от Бога за внука и внучката си. Накрая му беше целунала ръката, гледайки го с невиждащите си очи, които винаги бяха прониквали до дъното на душата му. „Господ помага на смелите“ — бе прошепнала и го бе пуснала да върви.