— На кого му е било лесно? — Роудс почувства, че му става студено. Още малко и щеше да загуби съзнание. — Оставете ме тук и вървете! Стигнахме чак дотук, дявол да го вземе!
— Той има право — каза Рик. — Трябва да продължим.
— Аз ще измъкна момчето си оттук — добави Кърт, макар стомахът му да бе свит на топка от страх. — Нищо не може да ми попречи.
— Ние трябва да продължим — съгласи се Дофин. Ритмичното бумтене на системите, които се зареждаха с енергия от резервоарите, се усилваше. Тя коленичи до полковник Роудс. — Стингър може да се върне за вас. Знаете това, нали?
— Да. Дръжте — отговори Роудс и бутна лампите към тях. — Някой да ми даде фенерче. — Том му подаде своето и Роудс облегна пушката до себе си, като сложи кървавия си пръст на спусъка.
— Дайте му и динамит — предложи Дофин. Кърт му даде една шашка, запали цигара и я сложи в сивите устни на полковника.
— Благодаря. Сега съм зареден като за лов на мечки. — Той погледна Дофин в лицето. Нямаше го вече малкото момиче. Пред себе си виждаше едно същество, обхванато от силна страст и гордост. Очите й излъчваха нещо древно, говореха за силна болка, но в тях имаше и смелост. — Ти си много добра — каза й той с отслабващ глас. — Надявам се да се върнеш при твоите… — как го беше казала: при своя народ — спомни си той. — Надявам се да ги научиш, че за живота си струва да се бориш.
— Ще го направя! Непременно! — Дофин нежно сложи ръка върху посивялата му буза и Роудс почувства лекото убождане на електрически заряд в пръстите й. — Ти няма да умреш. — Прозвуча като заповед.
— Винаги съм искал да умра в Южна Дакота. В легло и когато съм на сто и една години. — Болката започваше да го обхваща, но лицето му с нищо не издаде това. — Добре е да тръгвате.
— Ще се върнем за теб — увери го Рик.
— Май наистина ще трябва да се върнете. — Той сложи пръчката динамит на гърдите си за всеки случай.
Очите на Дофин шареха бързо от стена на стена. Ослушваше се и за драскане на нокти в пръстта. Разбра, че Стингър беше прав — това място бе неговият свят, той бе навсякъде.
Движейки краката си като бутала, древният воин в детското телце навлизаше дълбоко в царството на Стингър.
56. Работилницата
— Стой! — прошепна Коди. Миранда и Сардж веднага спряха зад него. — Виждам светлина пред нас.
Нарече го светлина, защото не можа да измисли нещо по-точно. Това по-скоро беше някаква бляскава виолетова мъгла в далечния край на коридора, по който вървяха през последните десет минути. Макар да бе загубил представа за разстоянието, Коди прецени, че до това място имаше около дванайсет метра. Откакто напуснаха помещението, в което бяха затворени, се движеха пипнешком на тъмно, по някакъв коридор, чиито стени и под приличаха на подгизнала кожа. На Коди му се струваше, че вървяха по наклон, който спираловидно се спускаше надолу. До този момент не бяха виждали никакви други входове, нито пък светлини.
Коди хвана Миранда за ръката и внимателно я поведе напред. Тя беше хванала ръката на Сардж и го дръпна след себе си. Стъпваха в някаква лепкава кал, дълбока пет-шест сантиметра, която се процеждаше от тавана на коридора и се събираше на пода му. Стигнаха до бляскавата мъгла. Точно пред нея коридорът завиваше надясно. Отпред се виждаше кръгъл отвор, който водеше в някакво голямо помещение, осветено с виолетово сияние.
— Хайде, Скутър — прошепна Сардж, — трябва да се движим с другите.
Влязоха вътре. Коди се спря, заслепен от светлината.
Над тях, вероятно на трийсет метра, висеше огромно кълбо от виолетова мъгла. От него се излъчваше силна светлина като от някакво неземно слънце. По вътрешните стени на помещението се виждаха още отвори и платформи — чак до самия му връх. Коди го оприличи на мравуняк, гледан отвътре, само дето не виждаше никакви белези за живот. На около двайсет метра над кълбото висеше черна пирамида, голяма колкото влекач на трактори, свързана със стените чрез две огромни метални подпори. От нея излизаха хиляди сребристи кабели, които влизаха в стените. Но това, което предизвика най-силно удивление у Коди, стоеше непосредствено пред тях.
На площ около петдесет на петдесет метра бяха разположени стотици устройства с форма на сфери, осмоъгълници или огромни плочи. Някои от тях бяха красиви и озадачаващи като скулптури. Всичките бяха черни като абанос и отвън изглеждаха като покрити с люспи. Бяха наредени в дълги редици и свързани със сребристосинкави пръти. Някои от тези предмети се извисяваха на около шест до десет метра.