Тялото на Стингър продължаваше да се плъзга в помещението през отвора. Кабели като еластични червени мускули излизаха от страните му и го съединяваха с дишащата машина. Коди предположи, че тя навиваше и развиваше кабелите автоматично. Ясно беше, че Стингър е свързан за машината, а може би бе част от нея.
Най-страшното обаче беше, че на някои места кожата на Стингър бе почти прозрачна и Коди можеше да види какво има вътре — трупове, които се носеха и подскачаха като в някакъв ужасяващ балет. Провлачени лигави нишки се бяха усукали около труповете и, изглежда, хранеха вътрешните органи на Стингър с тях. Появи се фигура на кон, носен като от мръсен прилив. Проблясвания, навярно от електрически искри, прескачаха по нишките и осветяваха като със стробоскоп мъртвите в това подуто от трупове тяло. Във вътрешния поток на Стингър се появиха още човешки тела. Коди разпозна някои от тях, но му се прииска да не беше го сторил. Той притисна устата си с ръка, борейки се да не изгуби съзнанието или разсъдъка си.
Той знае името ми — помисли си Коди и това го докара на косъм от лудостта.
Накрая се появи и опашката на Стингър, която завършваше с огромна топка от шипове, точно както опашката на съществото, което беше излязло от коня. Тя се гърчеше в мощни тласъци, а стотиците крака носеха надутото шестметрово тяло на Стингър през помещението и стържеха като ножчета за бръснене.
Коди не можеше да помръдне. Сега отворът от другата страна беше свободен, макар и омазнен със слузестия секрет на Стингър. Може би щяха да успеят да притичат? Но какво щеше да стане, ако не успееха? Дишащата машина отново развиваше кабели от вътрешността си. Стингър отиваше към далечния край на помещението. Коди погледна през рамо Миранда и Сардж — двамата се бяха притиснали в прикритието си, а очите на Сардж се бяха изцъклили от ужас. Той им посочи с ръце да останат на място и изпълзя по корем от прикритието, за да види къде беше отишъл Стингър.
Стингър бе стигнал до стената с геометричните фигури. Повдигна се, като осем крака от тялото се откъснаха от пода, а останалите го тласнаха нагоре. Кожата от долната му страна беше гладка и бяла като на личинка. В сравнение с люспестата горна част изглежда уязвима — помисли си Коди. С пушка можеше да пробие доста голяма дупка в нея…
Но той нямаше пушка и единственото нещо, което можеше да направи, бе да наблюдава как краката на съществото започнаха да докосват геометричните символи със страшна бързина. Всеки крак се движеше самостоятелно. След като го натиснеше, виолетовата светлина на всеки символ изгасваше. Главата на Стингър се вдигна. Коди също погледна нагоре. Високо над тях въртящият се циклон на силовото поле на върха на кораба започна да намалява оборотите си. Стингър натисна още няколко символа и светлинният лъч престана да се върти и изгасна.
Силовото поле беше изключено. Веднага след това окаченото виолетово слънце засвети още по-ярко.
Стингър продължи да натиска символите. Цялото му внимание беше приковано върху тях. От стените се чуваха звукове от различни апарати и корабът започна да вибрира.
Коди пропълзя обратно до Миранда и Сардж.
— Сега трябва да излезем — каза той с настоятелен шепот. — Аз ще тръгна пръв. Искам вие да вървите непосредствено след мен. Разбрано?
— Да. — Лицето на Миранда все още беше бяло като тебешир, но погледът й бе ясен.
— Не може да оставим Скутър! Трябва да го вземем.
— Добре. — Коди надзърна навън още веднъж, отбелязвайки мислено къде се намира Стингър, след това погледна към отвора. Сега беше моментът да тръгнат. Той се напрегна, готов да скочи и бяга колкото му държат краката.
Преди да може изобщо да тръгне, през отвора се показа Джеси Хамънд. Този нов шок смрази Коди и той остана на мястото си. След Джеси влязоха Том, Рик и…
— О, боже мой! — изпъшка Коди.
През отвора с наведени рамене влезе баща му. Точно зад него се появи Дофин, с изпънат гръб и предизвикателно вдигната глава, а след нея… кошмарната опашата фигура, дето приличаше на еднорък Мак Кейд с кучешка глава, излизаща от гърдите. Миранда се наведе напред, видя брат си и понечи да изкрещи, но Коди сложи ръка на устата й и я изтегли обратно зад машината.
Рик почувства как вътрешностите му се обръщат. Беше видял съществото, изправено до стената, и пребледня. Джеси хвърли бърз поглед към Кърт — на челото и лицето му бяха избили капки пот. Том хвана Джеси за ръката, а Дофин се обърна към едноръкия двойник.
— Вече имаш мен и капсулата ми. Пусни човешките същества да си ходят.