Духна вятър, изду дрехите и развя косите им и мина със свистене над оцелелите покриви на градчето. От кораба и неговия пилот нямаше и следа. Далече горе реактивните изтребители продължаваха да кръжат като комари, които не са успели да си смукнат кръв.
— Господине! — Уинслоу говореше дрезгаво и провлачено. Роудс си помисли, че такива като този високопоставен държавен служител сигурно ги развъждаха някъде в специални ферми. — Мисля, че това беше последното ви действие като офицер от Военновъздушните сили на Съединените американски щати.
— Целуни ме отзад — каза в отговор Роудс. После се обърна към Бъкнър: — И ти също!
Погледна нагоре. Изтребителите се снишаваха. Всичко беше свършило, оставаше само да се почисти.
Една камионетка с червен кръст спря до северния край на моста. Вратата отзад се отвори и на земята се спусна рампа. Вътре се виждаха кушетки, кислородни маски, медицински уреди и неколцина лекари.
— Време е да вървим. — Бъкнър махна с ръка към колата.
Роудс направи няколко крачки с помощта на Зарра, но изведнъж спря. Слънцето вече се бе показало, небето ставаше синьо, денят предвещаваше да е горещ като пещ. Той се обърна към другите, погледна в лицата на Коди, Рик, Миранда, Джеси, Том и малкото момиче. То не се събуди даже от свръхзвуковия гръм и Роудс предположи, че скоро всички щяха да спят като нея. Кошмарите щяха да се появят по-късно. Но всеки щеше да се справя с тях както може, защото човешките същества, ако не можеха друго, то поне издържаха на много. Ние спасихме два свята — помисли си Роудс. Доста добра проява като за хлебарки.
Джеси усещаше как бие сърчицето на Стиви — бавно и равномерно. Тя докосна лицето на малкото дете, прокара пръсти през кестенявите му коси. Отзад на шията те напипаха две ранички със засъхнала кръв. Стиви се размърда и направи болезнена гримаса в съня си. Джеси махна пръстите си от раните. Някой ден ще трябва да й разкаже всичко, което се случи тази нощ. Някой ден, но не скоро.
Джеси прегърна Стиви в едната си ръка, а с другата намери ръката на Том. Трябваше да намерят Рей в болницата, но беше сигурна, че той поне е жив и здрав. Беше роден да оцелява. Тая черта сигурно се предаваше по наследство. Том и Джеси прекосиха моста, а в това време Стиви сънуваше звездите.
Навсякъде в Пъкъл се виждаха камиони и джипове. Над останалата основа на кораба кръжаха хеликоптери. Няколко дни инженерните екипи безуспешно щяха да се мъчат да я нарежат или преместят.
Една фигура остана на моста, след като другите го прекосиха. Коди гледаше останките от мотоциклета си с ръце, отпуснати до тялото. Хондата, старият му приятел, беше мъртъв и сега му се стори, че мостът беше дълъг стотици километри.
Рик погледна през рамо и спря.
— Вземи сестра ми с теб — каза той на Мендоза, който помогна на Миранда да се качи в камиона. След това Рик се върна, накуцвайки, и застана до Коди.
Коди се пресегна и вдигна едно парче от сгърчения ауспух. После го пусна на земята. Парчето се търколи с тракане и се присъедини към изобилието от непотребен боклук наоколо.
— Казват, че си добър по моторите — наруши мълчанието Рик.
Коди не отговори. Седна на земята и прибра колене до гърдите си.
— Идваш ли?
Коди продължаваше да мълчи. След малко въздъхна и каза:
— Не.
Рик приближи още няколко крачки. Коди отвърна глава. Рик понечи да каже нещо, но се спря. Не знаеше какво да измисли. Изведнъж се сети за нещо, което неочаквано му дойде наум:
— Днес е последният училищен ден. Какво ще кажеш, а? Мислиш ли, че сме свършили с школото?
— Остави ме. Върви! — И Коди посочи към Пъкъл.
— Няма смисъл да стоиш тук, Коди. Или сам ще преминеш разстоянието до колата, или някой ще дойде да те вземе.
— Нека да дойдат! — извика Коди и когато обърна глава, Рик видя, че по страните му се стичаха сълзи. — Не разбираш ли, баща ми е мъртъв! — От викането гласът му стана дрезгав. Очите му бяха пълни със сълзи и не можеше да вижда. — Баща ми е мъртъв! — повтори той по-тихо, сякаш за пръв път ясно осъзна реалността на този факт.
Случилото се в космическия кораб на Стингър се бе превърнало в неясно, замъглено петно в съзнанието му. Щеше да мине много време, докато всичко се избистри и дойде на мястото си. Но сега ясно виждаше баща си, който стискаше живота си в зъби само за да види за последен път една избеляла снимка. Една огромна празнина зейна в него! Никога, даже и в най-страшните си сънища не бе подозирал, че ще дойде време, когато баща му ще му липсва.