Като се приближаваше до мотоциклета, нещо леко помръдна до десния му каубойски ботуш и привлече вниманието му. Той се спря.
Сянката му падаше върху малък кафяв скорпион, застанал на един плосък камък. Коди видя как сегментираната опашка с жило се изви над тялото на скорпиона и замахна в празното пространство над него. Скорпионът защитаваше територията си и Коди повдигна крак, за да смаже противното животно.
Спря точно преди ботушът му да се стовари върху скорпиона. Беше дълъг не повече от шест сантиметра от главата до жилото и Коди знаеше, че можеше да го смачка за секунда, но се възхити на смелостта му. Ето го — в битка с гигантска сянка за част от скала в една прежуряща пустиня. Нямаше много смисъл в действията му, мислеше си Коди, но кураж имаше в изобилие. И тъй като и без това днес във въздуха витаеше твърде много смърт, Коди реши да не подсилва повече това неприятно чувство.
— Оставям го целия за теб, приятелче — каза той и подмина. Зад него скорпионът замахна с жилото си към отдалечаващата се сянка.
Коди яхна мотоциклета и се настани удобно върху закърпеното кожено седло. Двойните тръби на ауспуха му дрънчаха, червената боя се беше олющила и избеляла, двигателят понякога гореше много масло и правеше каквото си иска, но машината можеше да закара Коди, където пожелае. Ако изкачеше на шосето, оставил зад себе си Пъкъл, той можеше да прилъже мотора да вдигне сто и двайсет и тогава нямаше нищо по-хубаво от приглушеното му ръмжене и свистенето на вятъра в ушите. Точно в такива моменти, когато беше сам и разчиташе само на себе си, Коди се чувстваше най-свободен. Защото знаеше, че да разчиташ на другите беше лудост. В живота човек е самотен и по-добре беше да се научи да харесва това.
Той взе кожените авиаторски очила от кормилото и ги нахлузи, сложи ключа в контакта и натисна с цялото си тяло педала за запалване. Машината отвърна със струя омаслен дим и завибрира, сякаш не й се искаше да се събуди. След това оживя под него и понесе Коди надолу по стръмния склон на хребета като верен, макар и понякога своенравен мустанг. Отправи се към улица „Аврора“, оставяйки зад себе си опашка от жълт прах. Може би щеше да успее да се вмъкне в къщата и после да излезе от нея, без старият да разбере.
Момчето погледна правата линия на шосето и се закле, че много скоро, може би веднага щом им раздадат дипломите, щеше да тръгне по този проклет път и да кара по него покрай телефонните стълбове на север, без да се обръща назад, без да поглежда това, което напуска.
— Няма да съм като вас — закле се той.
Но вътрешно изпитваше страх, че когато се погледне в огледалото, ще види как лицето му заприличва все повече на това на стария.
Даде газ и задната гума започна да оставя черна диря по улицата.
Червеният диск на слънцето грееше сърдито от изток и обявяваше, че в Пъкъл започва нов ден.
2. Великата огнена пустош
Джеси Хамънд се пробуди, както винаги, само няколко секунди преди звъна на будилника, оставен на масичката до леглото й. Изчака го да почне да звъни, после протегна ръка и без да отваря очи, натисна с длан бутона му. Подуши с нос. Миришеше примамливо на бекон и току-що сварено кафе.
— Закуската, Джес! — извика Том от кухнята.
— Още две минутки. — Тя зарови глава във възглавницата.
— Две големи или две малки?
— Две малки, мънички минутки. — Джеси се претърколи на другата възглавница, за да се настани по-удобно и усети върху нея приятния мускусен мирис на Том.
— Миришеш на кутре — каза тя сънливо.
— Не чух! Какво каза?
— Какво? — Джеси отвори очи, но ярката слънчева светлина, която се промъкваше през щорите и огряваше отсрещната стена, я принуди веднага да ги затвори.
— Какво ще кажеш да хапнем яйца на очи за закуска? — попита Том.
Когато си легнаха снощи, минаваше един. Бяха разговаряли до късно и успяха да изпият цяла бутилка „Блу Нан“. Но Том си беше ранобуден по природа и освен това обичаше да приготвя закуската, а на Джеси винаги й трябваше малко повече време да превключи на бързи обороти и да стане, дори когато се чувстваше съвсем отпочинала.
— Моите ги направи рохки — отговори му тя и се опита отново да отвори очи.
Утринната светлина вече блестеше ярко и обещаваше още един жарък ден. Цялата минала седмица температурата не беше спадала под трийсет градуса, а метеорологът от радио Одеса по деветнайсети канал беше казал, че днес може да мине и над четирийсетте. За Джеси това определено означаваше неприятности. Животните не могат да се аклиматизират към такава горещина за кратко време. Конете ще се движат едва-едва и ще престанат да ядат, кучетата ще са раздразнителни и ще хапят без причина, а котките ще се дерат до смърт. Същото щеше да стане и с говедата, а биковете можеха да станат направо опасни. Освен това беше сезонът на беса и щеше да стане страшно, ако куче или котка, подгонило заразени зайци или мармоти, бъде ухапано и донесе заразата при другите животни. Всички домашни животни бяха наскоро имунизирани, но винаги се намираха хора, дето да се измъкнат от имунизация. „По-добре да ида с камионетката до някое от малките селца край Пъкъл — помисли си тя — и да ги агитирам да имунизират домашните си животни.“