Воз се затваря още повече в себе си, когато връстниците му започват да излизат с момичета и да ходят по купони — занимания, които му се струват много по-сложни от сглобяването на интегрални схеми.
— Изведнъж се оказах изолиран от компанията, в която бях популярен, от онези, с които съм карал колело и така нататък — спомня си той. — Струваше ми се, че от сума време никой не е говорил с мен.
Намира отдушник, като измисля детински номера. В дванайсети клас конструира електронен метроном — едно от онези тиктакащи неща, които отмерват тактовете в часа по музика — и осъзнава, че звучи като бомба. Затова сваля етикетите от няколко големи батерии, залепва ги една за друга с тиксо и ги пъхва в едно училищно шкафче; нагласява метронома да започне да тиктака по-бързо, когато някой отвори шкафчето. Следобед го извикват при директора. Решава, че сигурно пак е спечелил голямата награда по математика на училището, но го посреща полицията. Когато учениците открили фалшивата бомба, извикали директора, който я взел, изтичал в училищния двор, като самоотвержено я притискал до гърдите си, и издърпал жичките. Воз се опитва да потисне смеха си, но не успява. За наказание го пращат за една нощ в затвора за малолетни. Престоят му там също има с какво да се запомни. Той показва на другите затворници как да откачат жиците на вентилатора и да ги свържат с решетката, тъй че всеки, който я докосне, да получи токов удар.
Токовите удари са нещо като отличителна значка за Воз. Той се гордее, че е хардуерен инженер, което означава, че от време на време неминуемо го хваща ток. Веднъж измисля нещо като руска рулетка, при която четирима души пъхат палците си в дупките на специално устройство; пускат топче и когато то се приземи, прави контакт и един от участниците се разтриса.
— Момчетата, които се занимават с хардуер, се хващат да играят, но програмистите са прекалено страхливи — похвали ми се той.
През последната си година в гимназията Возняк постъпва на половин работен ден в „Силвания“ и за първи път има шанс да работи на компютър. Научава FORTRAN от една книга и прочита ръководствата за повечето актуални за времето системи, започвайки от „Диджитал Екуипмънт PDP-8“. След това проучва характеристиките на последните модели микрочипове и се захваща да преработи устройствата с минимален брой части. Всяка вечер се опитва да подобри чертежите си от предишната нощ. Когато завършва училище, вече е майстор.
— Бях проектирал компютри с половината от броя микрочипове, използвани в първоначалния проект, но само на хартия.
Не казва нищо на приятелите си. Така или иначе седемнайсетгодишните момчета търсят друга тръпка.
В Деня на благодарността през абитуриентската си година Возняк отива в Колорадския университет. Заради празника учебното заведение е затворено, но той намира един студент от техническия факултет, който го развежда из лабораториите. Воз моли баща си да го пусне да учи там, макар че таксите за образование извън щата идват малко солено на семейството. Двамата сключват сделка: той ще учи в университета една година, но после ще се премести в общинския колеж „Де Анса“. След като отива в Колорадо през есента на 1969 г., прекарва толкова много време в измисляне на номера (като да печата купчини листовки с надпис: „Никсън да го духа“), че го скъсват на два изпита и трябва да прекъсне. Освен това написва програма за пресмятане на числата на Фибоначи, която толкова затормозява университетските компютри, че ръководството заплашва, че ще го накара да плати разходите. Затова с готовност спазва сделката с родителите си и се прехвърля в „Де Анса“.
След една приятна година в колежа Возняк прекъсва, за да припечели малко пари. Намира си работа в една фирма-производител на компютри за Калифорнийския отдел по превозните средства и един от другите служители му прави невероятно предложение. Колегата му ще осигурява микрочиповете, а Воз ще сглоби един от компютрите, които е скицирал по-рано. Возняк решава да използва възможно най-малко чипове — за по-интересно, а и за да не прекалява с щедростта на колегата си.
Голяма част от работата върши в гаража на един приятел в квартала — Бил Фернандес, който още е в гимназията „Хоумстед“. За да се подкрепят при тези сериозни усилия, консумират големи количества лимонада „Крагмонт“ — отиват с колелата до супермаркета „Сейфуей“ в Сънивейл, връщат бутилките, вземат си депозита и купуват още безалкохолно.
— Затова го нарекохме „лимонадения компютър“ — спомня си Возняк.