„Тайм“ следва примера на Inc. през 1982 г. с една поредица статии за млади предприемачи. На корицата отпечатват рисунка на Джобс, отново с хипнотичния му поглед. Според статията той „почти съвсем сам създаде компютърната индустрия“. Приложените биографични бележки, дело на Майкъл Мориц, гласят: „На 26 Джобс оглавява компания, която само преди шест години се е помещавала в спалнята му и в гаража на родителите му, но тази години се очаква да реализира продажби за 600 милиона… Като изпълнителен директор Джобс понякога се държи капризно и грубо към подчинените си. «Трябва да се науча да сдържам емоциите си» — признава той.“
Въпреки славата и състоянието си той все още се възприема като дете на алтернативната култура. При едно посещение в „Станфорд“ сваля скъпото си сако и обувки, качва се на една маса и сяда в поза лотос. Студентите му задават въпроси като кога ще се вдигне цената на акциите на „Епъл“, но той махва пренебрежително. Заговаря за идеите си за бъдещи продукти, например един ден да направи компютър, голям колкото обикновена книга. След като въпросите, свързани с бизнеса, свършват, Джобс на свой ред започва да разпитва изтупаните студенти: „Колко от вас са девствени?“ Чува се смутено кискане. „Колко от вас са пробвали ЛСД?“ Последва още нервен смях и само един или двама вдигат ръце. По-късно Джобс се оплаква, че хората от младото поколение са по-големи материалисти и кариеристи от неговото:
— Когато учех, 60-те тъкмо бяха минали и навсякъде цареше една всеобща целеустременост. Сега студентите дори не мислят идеалистично, или поне не колкото тогава. — Неговото поколение било друго. — Вятърът на идеализма от 60-те все още духа в гърба ни и повечето познати на моята възраст носят това чувство в себе си.
Глава 10
Раждането на „Макинтош“
Значи искате революция?…
Творението на Джеф Раскин
Джеф Раскин е от хората, които или будят възхищение у Стив Джобс, или го нервират. В случая и двете са в сила. Философски настроен, ту весел, ту замислен, Раскин е учил информатика, преподавал е музика и сценично изкуство, ръководил е камерна оперна трупа и е режисирал протестен театър. През 1967 г. защитава докторантура в Калифорнийския университет в Сан Диего, в която твърди, че компютрите трябва да имат не текстов, а графичен интерфейс. Когато му дотяга да преподава, наема въздушен балон, прелита над къщата на ректора и изкрещява, че напуска.
През 1976 г., когато търси човек да напише ръководството за ползване на Apple II, Джобс му се обажда. Раскин, който е собственик на малка консултантска фирма, отива в гаража, вижда Возняк приведен над работната маса и приема да напише ръководство срещу 50 долара. След време става директор на рекламния отдел на „Епъл“. Една от мечтите на Раскин е да направи евтин компютър за масите. Воден от тази цел, през 1979 г. убеждава Майк Марккула да му повери ръководството на малък проект с кодово наименование „Ани“. Понеже смята, че кръщаването на машините с женски имена е полова дискриминация, преименува проекта на „макинтош“ — в чест на любимия си сорт ябълки. Променя само начина на изписване, за да не влиза в конфликт с една фирма за производство на аудиотехника (McIntosh). Така разработваният от него компютър става известен като „Макинтош“ (Macintosh).
Раскин предвижда новата машина да се продава по 1000 долара и да бъде лесен за употреба комплект от монитор, клавиатура и компютър. За да сведе разходите до минимум, предлага малък петинчов екран и много евтин (и маломощен) микропроцесор — „Моторола 6809“. Раскин се изживява като философ и записва хрумванията си в дебел бележник, който нарича „Книгата на Макинтош“. Освен това издава различни манифести. Един от тях, озаглавен „Компютри с милиони“, започва с вдъхновеното предсказание: „Ако персоналните компютри ще бъдат наистина персонални, всяко средностатистическо семейство трябва има такъв.“
През цялата 1979 г. и началото на 1980-а проектът „Макинтош“ едва крета. През няколко месеца е заплашен от спиране, но всеки път Раскин успява да спечели благосклонността на Марккула. По проекта работи екип от само четирима инженери, разквартирувани в първия офис на „Епъл“, на няколко пресечки от новата главна сграда на компанията. Работното пространство е пълно с толкова много играчки и радиоуправляеми самолетчета (страстта на Раскин), че прилича на забавачница за възрастни. От време на време работата спира и започва хаотична престрелка с пластмасови автомати. Анди Херцфелд си спомня: