Корадино усети как кръвта му се смръзва. Джакомо мъртъв! При това — превърнат в негов предател, като отражение на собствения му грях! Представяше си прекрасно ужасите, които бе преживял старият му приятел, за да стигне до подобно нещо, и едва успя да не се разтрепери. Но Леонора поне трябва да спаси! Каквото и да му струва!
— Какво трябва да сторя? — беше почти шепот.
— Има само едно нещо, с което бихте могъл да осигурите безопасността й. Ако го направите, никой няма да я докосне и с пръст, а тя ще може да дочака старините си било в църквата, било в рамките на брака.
— Какво е то, за бога? Бих сторил всичко на света!
— Ние съзнаваме, разбира се, че сте предали на вашия чирак част от специализираното си познание. И ние ще се погрижим за него, естествено.
Жак? О, не! Не и Жак! Джакомо поне беше стар. Двама нещастни мъже, в двата края на житейския ми път, които споделяха общо име, любов към стъклото и приятелство с мен — човекът, който уби и двамата!
— Какво трябва да сторя? — почти изпищя той и се вторачи свирепо в огледалото. Отдавна му беше писнало от шарадата на посланика.
Посланикът се облакъти на масата, опря върховете на пръстите пред лицето си и примигна изпод прихлупените си клепачи. После изрече бавно:
— Трябва да се върнете!
Трийсет и пета глава
Милосърдие
Алесандро не беше решил точно какво ще прави. Разхождаше се замаяно по Рива дели Скиавони, през пъстроцветните тълпи. Нямаше представа дали е гневен или тъжен, или съжаляващ, или всичките тези неща. Нямаше представа дали да се върне при Леонора, или просто да отиде в апартамента й по-късно. Нямаше представа дали изобщо трябваше да ходи там.
Имаше нужда от спокойствие и мир, за да успокои надутата си глава. Докато се клатеше неуверено по посока на Арсенала, зърна тъмна врата, която като че ли го подканяше. Мина през нея.
Тъмно, спокойно и хладно убежище от слънцето. Църква. Алесандро беше сам с изключение на един свещеник — иконом, който палеше свещите за службата в параклиса на Дева Мария. Миризма на тамян, която му напомни за детството и стотиците служби, на които бе служил като клисарче. Оттогава насам не си падаше особено по църкви. Но сега, докато се отпускаше върху хладната дървена пейка, той си даде сметка, че точно в тази църква е идвал и преди. Защото над главата му, блестящ дори в сумрака, висеше изящен полилей. Същинска катедрала от копринена паяжина, която той си спомняше от преди.
„Санта Мария дела Пиета.“
Алесандро се усмихна на иронията. Бе дошъл тук, за да избяга от Корадино, ала ето че неговите творби бяха навсякъде. Въпреки това Алесандро също имаше свои спомени оттук — защото именно тук срещна Леонора за първи път. И именно в този момент осъзна, че ще се върне при нея, че не може да живее без нея. Тя беше упорита и своенравна, но той я обичаше. С дете или без дете, той пак ще се върне при нея.
Дете. Корадино също е имал дете. Друга Леонора. Едва сега Алесандро си спомни какво му бе казала неговата Леонора: „Но тя не е умряла… живяла е щастливо до края на дните си.“ Този типичен край на вълшебните приказки се завъртя из главата му, за да бъде придружен след малко от друга мисъл.
Някога дъщерята на Корадино е живяла именно тук!
И изведнъж, подобно на откровение, Алесандро видя как се е случило всичко. Видя в съзнанието си буквалното, картинно описание на тази църква, виждана хиляди пъти и повтаряна като любим мотив на ренесансовите художници. Въплъщението на милосърдието, Светата Дева поела в скута си мъртвия, разпънат на кръста Исус. Но онова, което сега Алесандро видя, беше своеобразна инверсия. Той и неговото неродено дете, Корадино, прегърнал дъщеря си. Неговото бебе…
Алесандро се изправи рязко на крака като човек, станал свидетел на чудо. Корадино би изоставил детето си толкова, колкото и Алесандро го бе направил. Леонора беше права — той трябва да я е спасил! Би прекосил океани, би преминал през бури, би се бил и с дракони дори за плътта от своята плът и кръвта от своята кръв. Корадино може и да е бил художник и гений, но все пак е бил и мъж, а като мъже двамата споделяха обща връзка. Като мъж с мъж. Алесандро се запромъква внимателно между пейките и се приближи до свещеника, който палеше свещите. И докато го питаше онова, което бе намислил да го пита, той за първи път усети човешка съпричастност и приятелска топлота към Корадино Манин.