Трийсет и шеста глава
Живакът
Жак чакаше Корадино в тайната стъкларска работилница в двореца „Версай“. Не се притесняваше заради закъснението на майстора си, макар че, ако трябваше да бъде честен, днес за първи път влизаше тук преди Корадино. Жак бе наясно, че неговият майстор се радва на протекция от най-високо място — нищо чудно тогава да е задържан по някаква работа от самия крал.
Докато чакаше, той реши да разрови въглените и да почисти инструментите, като поставяше всичко точно на мястото му. Нямаше търпение да започне работата си за деня. Накрая отиде до ваната за посребряване и я напълни до половина с вода от едно ведро. След това протегна ръка към шишето с течен живак и отля внимателно от съдържанието му по повърхността на водата, където живакът се разля като масло. Жак внимаваше да не налива твърде бързо, защото в такъв случай живакът щеше да се събере на топчета и да развали перфектното сребристо покритие. Докато връщаше шишето обратно на пейката до ваната, една съвършено кръгла капка от течния живак подскочи върху показалеца му. По навик, роден от необходимостта да преживява оскъдно, той почти поднесе пръста до устата си, но тогава си спомни предупреждението на Корадино, че дори само близването на живак би могло да означава смърт. Затова сега той внимателно изтри показалец в сюртука си, докато не се увери, че всички следи от живака са изчезнали. А после бе отново и необяснимо привлечен към ваната за амалгамиране, където течността се бе успокоила и застинала като огледално покритие. Беше толкова зает да съзерцава непомръдващото си отражение, че въобще не се обърна при звука на ключа в ключалката. И без това не можеше да бъде никой друг освен майстора му, защото само двамата имаха ключове от тук.
Жак бе дотолкова захласнат по отражението си, че изобщо не видя облечената в ръкавица ръка, която го хвана за тила и натисна лицето му в сребърната отрова.
Трийсет и седма глава
Родилните мъки на Пролетта
Не за първи път в Оспедале Чивили Риюнити ди Венециа приемаха родилка, облечена в карнавален костюм. Все пак това беше Венеция. Какво друго можеше да се очаква. При все това около входа се събра значителна тълпа и дори най-закоравелият гинеколог бе развълнуван до дъното на душата си от гледката на самата Примавера, гърчеща се в агонията на товара си. Покритата с цветя и клонки рокля бе подгизнала от изтеклите води и седеше прилепната о краката й.
Решенията в родилната зала се вземат бързо. За нещастие синьорината не бе успяла да стигне дотук достатъчно навреме, тъй като никой не я придружаваше, а въпреки факта, че това й беше първо раждане, процесът вече бе доста напреднал. Бе станало твърде късно за епидурална упойка, а което беше още по-същественото, бебето беше тръгнало да излиза седалищно. Монахините се опитваха да й предложат утеха и облекчение, но въпреки неописуемите болки Леонора напълно съзнаваше факта, че е съвсем сама, че се намира в същата болница, в която самата тя бе родена, и че бебето вече излиза. На всеки две минути някакъв гигантски стоманен капан сякаш щракваше върху корема й и тя започваше да пищи името на Алесандро. Освен това бе преследвана от разказа на професор Падовани за майката на другата Леонора.
Анджелина деи Вескови, която е починала при раждане… починала при раждане.
Сега тя изпитваше същите болки като отдавна споминалата се красавица. И болката ги превърна в сестри, въпреки столетията. Накрая, макар и за кратко, тя изгуби съзнание, и монахините започнаха да благодарят на Исус за ценните минути отдих в една очевидно дълга нощ. А гинекологът — човек с многогодишен опит, чиито идеи обаче отказваха да сработят, забеляза, че дори и в безсъзнание, Пролетта се държи за гърлото — като че ли търси някакво бижу, което вече не е там.
Трийсет и осма глава
Наблюдателят в сенките
Корадино Манин вдигна за сетен път взор към светлините на Сан Марко. Откъм лагуната Венеция изглеждаше като същинско златисто съзвездие насред тъмното индигово кадифе на здрача. Колко ли от тези прозорци, окичили града като пъстри скъпоценни камъни, бяха изработени от собствените му ръце? Днес те се бяха превърнали в звезди, на чийто блясък бе отредено да го доведе до края на неговото житейско пътешествие. Да го отведе най-после у дома.