Знам, че никога повече няма да имам щастието да докосна стъкло.
Когато навлезе в пазара на Кулата, търговците вече опразваха сергиите си за през нощта. Корадино мина покрай продавач на стъклени изделия, подредени като красиви бижута. Имаше чувството, че бокалите и вазите изведнъж започват да блестят и да менят формите си — почти усещаше горещината на стъкларската пещ, която ги бе родила, сякаш долавяше мириса на сяра и кварц. Откакто се помнеше, подобни гледки и ухания го бяха дарявали със сигурност и спокойствие. Но ето че днес те се превръщаха за него в предупреждение за адските огньове. Защото не е ли адът там, където бродят предателите?! Флорентинецът Данте беше съвсем ясен по този въпрос. Дали, подобно на Брут, Касий и Юда, и Корадино няма да бъде погълнат от Луцифер и сълзите на Дявола да се смесят с неговата кръв, когато разкъсва плътта му? Или може би, подобно на предателите на семействата си, и той ще бъде прикован за цяла вечност в „езеро, което е замръзнало тъй бързо, че е изгубило приликата си с вода и се е превърнало в стъкло“? Припомняйки си думите на великия поет, Корадино се усмихна. Да, перфектното наказание за него — стъклото беше неговият живот, защо тогава да не се превърне и в негова смърт?
Не и ако сторя това последно нещо. Не и ако получа опрощение!
С подновено усещане за спешност той се преви одве и се гмурна през тесните мостове и виещите се улички, които отвеждаха до Рива дели Скиавони. Тук-таме до ъглите на къщите срещаше параклиси — добре поддържаните им огньове осветяваха лицето на Дева Мария.
Не смея да я погледна в очите — все още не.
Най-сетне зърна светлините на сиропиталището към Оспедале дела Пиета и в мига, в който забеляза блясъка на свещите, чу и мелодията на виолите.
Може би сега свири тя — ще ми се да е така, но за съжаление никога не ще узная.
Мина покрай прозореца, но без да надникне вътре, и веднага потропа на портата. Появи се достолепна матрона със свещ в ръка. Той изобщо не дочака въпроса й, а направо просъска:
— Отец Томазо! Бързо!
Познаваше прислужницата — вечно сърдита и мрачна стара мома, чиято най-велика наслада бе да пречи на хората. Ала тази вечер гласът му излъчваше такава безапелационност, че тя се обърна, без да задава никакви въпроси, и веднага доведе свещеника.
— Господине?
Корадино разтвори мантията си и извади отвътре кожената торба с френското злато. В нея пъхна книгата от велен, така че някой ден тя да узнае истината и, може би, да му прости. Погледът му се стрелна наляво-надясно из мрачната уличка — да, никой не се бе доближил до него достатъчно, за да го види какво прави.
Те за нищо на света не трябва да разбират, че книгата е у нея!
С глас, твърде нисък, за да бъде чут от когото и да било друг, освен от свещеника, той изрече:
— Отче, дарявам тези пари за сираците към Болницата на милосърдието!
Както и се надяваше, маската промени гласа му до неузнаваемост. Свещеникът протегна ръка, за да поеме торбата с шаблонните думи за благодарност, обаче Корадино я задържа, докато не се увери, че отецът го поглежда в очите. Отец Томазо не може да не го познае!
— За сираците — натърти многозначително.
Очите на свещеника проблеснаха. Той обърна ръката, която държеше торбата, и погледна дланта — гладка, без никакви отпечатъци. Отвори уста, за да каже нещо, но очите зад маската го стрелнаха предупредително. Свещеникът бързо се осъзна и рече:
— Имате думата ми, че те ще ги получат! — А после, като че ли се догаждаше какво предстои, допълни: — Бог да те благослови, човече!
Една топла и една леденостудена ръка се стиснаха за миг, а после вратата се затвори.