Стаичката се оказа наистина малка, осветена съвсем слабо от единствения сводест прозорец. В лъчите светлина, които нахлуваха през него, танцуваха златисти прашинки. Течението от отварящата се врата сякаш раздвижи страниците на мъртвите книги, които прошумоляха, че никой не ги е чел от години. Не бяха подредени на рафтове, а на купчини по пода, които достигаха чак до тавана. Алесандро се огледа и автоматично забрави за лекцията на своя домакин. Даде си сметка, че няма да му трябва много време, за да открие онова, което търси — стига да е тук, стига въобще да съществува.
— Отче, изключително съм ви благодарен за помощта! Но мога ли да ви помоля да ме извините, докато оглеждам тук? Сигурен съм, че си имате по-важни неща за вършене. Ще бъда изключително внимателен, обещавам!
Свещеникът като че ли се озадачи мъничко, но после очите му се присвиха в усмивка. Излъчваха невероятната доверчивост на Божия човек, на човека, който бе убеден, че в света не съществуват никакви злини. Потупа Алесандро по рамото и промърмори:
— Личен въпрос значи. Разбирам. Е, аз ще бъда долу.
Алесандро го дари с най-чаровната си усмивка и не след дълго свещеническото расо прошумоля и напусна стаята.
А после той се зае със задачата си.
Тук имаше не повече от хиляда тома. Нищо особено всъщност. Но ако онова, което той търсеше, действително бе сред тези томове, щеше да се издаде чрез размерите си. Той очакваше проучването да му отнеме часове. Но след като огледа само две купчини книги, сред които откри единствено подвързани с кожа музикални партитури и книжки с химни, го видя. Пъхнато между тях се забелязваше малко томче велен, подвързано с фина телешка кожа от най-добро венецианско качество. Както и Алесандро бе предположил, размерите му го издадоха.
Книга на дните. Тетрадка. Дневник.
Алесандро приседна на пода и кадифето на костюма му се отпусна на дипли около него. Седнал така, сред това островче одежди и в тази стара стаичка, той би могъл спокойно да мине за човек от друга епоха. Ръцете му потрепериха, когато си даде сметка, че това наистина е тя — книжката, чието съществуване бе предположил, но за която не бе съвсем сигурен. Нещо му подсказваше, че именно тя е граалът, към който се стремеше Леонора. Но докато разлистваше фините страници, дивейки се на неравния почерк, перфектните чертежи, надрасканите мерки и математическите изчисления, му хрумна нещо съвсем друго. Ами ако тази книжка всъщност потвърди страховете й?
Оказа се точно така. Върховете на пръстите му бяха дотолкова подгизнали от пот, че тънкият велен започна да набъбва под тях. Алесандро побърза да ги изтрие и подсуши в дрехите си. Защото то беше тук, доказателството — неоспоримо и необратимо. Последните страници съдържаха мерки, изчисления и чертежи, касаещи Залата на огледалата във Версай. Тежестта на това откровение го накара да се вцепени. Започнала като плод на предателството и измяната, тази зала бе продължила традицията, приютявайки Виторио Орландо, премиер на Италия. Дали Орландо и останалите величия — Удроу Уилсън, Лойд Джордж и Жорж Клемансо — са се сетили да погледнат в огледалата на Корадино, докато са разкъсвали сърцето и душата на Германия с онзи „Договор“ от 1919 година, положил началото на неизбежните събития, довели в крайна сметка до Втората световна война? Надали можеше да се намери друго място на света, онагледяващо по-ясно поговорката: „Каквото посееш, такова и ще пожънеш.“ На Алесандро му идваше да се разплаче. Бе разрешил окончателно загадката, ала с нея бе донесъл и вестта, от която Леонора се ужасяваше най-много.
Леонора…
Погледът му улови и нейното име на страницата — всъщност, на последните две страници от книгата. Тук почеркът беше различен — разкривен, развълнуван, без точността на математическите изчисления и тук-там размазан от капки сълзи. И така, Алесандро остана на пода и прочете писмото, което Корадино бе написал на своята дъщеря — писмо, което би могло да бъде адресирано и до Леонора, неговата Леонора, като послание от вековете.
Четирийсета глава
Рубинът
Някой пищеше и плачеше. Гърчеше се в слуз и кръв върху чаршафите. Приличаше на Леонора, на нейния собствен глас.
Откога съм в това състояние?
Загрижени монахини и лекар в син гащеризон се събраха притеснено при вдигнатите й на магарето крака. Коланите на мониторите обгръщаха повдигащия й се като морски вълни корем. Встрани от нея бръмчеше някаква машина с игла, която се стрелкаше с невероятни отклонения върху ролката милиметрова хартия. Болката замъгли очите й и тя отново призова Алесандро така, както правеше при всяка поредна контракция на измъченото си тяло. И накрая, като по чудо, той отговори. Не като ефимерен, породен от болката сън — защото тя непрекъснато се връщаше към общите им спомени, за да преживее този ужас сега — а като силно и категорично присъствие, тук, край леглото й. Неговата твърда, суха ръка държеше здраво нейната мокра длан. Тя стисна пръстите му толкова силно, че едва не му счупи кокалчетата. После мъглата пред очите й се вдигна и тя го видя съвсем ясно — обсипваше с целувки ръката и челото й. И държеше нещо в ръка — някаква книга. Прошепна нещо в ухото й — през изблиците на кръвта, докато пак се напъваше, тя чу:
— Той се е върнал тук! Корадино се е върнал!
Болката утихна за малко. Леонора вече познаваше отлично ритмите й. Затова бе наясно, че разполага с време само колкото да изрече:
— Не ми пука! Не ме изоставяй!
И го чу да отговаря: „Никога повече“, преди болката отново да я доведе до безсъзнание и ужас. И изобщо не разбра, че по време на родилните й напъни той бе пъхнал на безименния й пръст пръстен с червен рубин, излязъл сякаш директно от огньовете на стъкларската пещ. Разнасяше го цял ден в джоба си, в елегантна кадифена кутийка. Беше решил да й предложи по време на Карнавала и именно това бе причината за снощното му въодушевление. Обаче не стана така, както го беше планирал. И сега тя нямаше никаква представа за въпроса, който й беше зададен. Алесандро можеше да почака и до утре за ритуала по падането на колене и поднасянето на цветя, но нещо му подсказа, че точно сега е най-подходящият момент да й поднесе пръстена.
За да не би утре да стане твърде късно.