Четирийсет и четвърта глава
Сърцето на Леонора
Раждането беше доста трудно, затова от болницата решиха да задържат Леонора един ден в повече. И без това не особено лесен пациент, тя не прие новината спокойно, а на следващия ден беше на седмото небе, когато я пуснаха. Тримата се качиха на лодка от болницата, тъй като майката все още се чувстваше слаба. Градът я посрещна наново със своите величествени мостове и дворци и със славата си. Тя усети, че отново обича Венеция и Венеция също я обича. Мястото й беше тук, тя принадлежеше на този град. Защото бе сторила нещо толкова важно, като да даде живот тук. Бе дарила Серенисима с още един син. Що се отнася до Корадино — той бе опростен както от нея, така и от Венеция. Карнавалът беше в разгара си, зимата си бе отишла. И тя копнееше отново да се завърне в апартамента си. Но радостта й бе още по-голяма заради неразборията, която я посрещна — Алесандро бе преместил при нея всичките си вещи, само за една вечер. Докато отваряше вратата, зърна проблясъка на рубина върху ръката си. Пръстенът я върна към един момент на уединение вчера в болницата, когато той й бе направил предложението така, както се полагаше, и тя бе казала „да“. Алесандро влезе след нея, понесъл безценния им товар в преносима люлка, която постави внимателно до леглото й. До тяхното легло. Мадоната на Свещеното сърце се усмихна благо и на трима им. Сърцето, което държеше в ръце, блестеше и Леонора най-сетне я разбра. Сърцето бе Синът на Светата Дева.
През напрегнатите първи седмици на непрекъснато кърмене и нарушен сън Алесандро си бе вкъщи, в отпуск по бащинство, затова бе у дома, когато на прага им се появи неочакван гост. Аделино се материализира безшумно в апартамента им, скрит зад огромен букет цветя, целуна майката и бащата и по двете бузи и погъделичка весело сина им. Бебето лежеше върху една овча кожа в дневната, загледано удивено — както майка му и баба му преди него — в кристалния филигран на отразената в тавана вода на Венеция. Вкопчи се здраво в един от разкривените вече пръсти на Аделино и отказа да го пусне.
— Ама той е много силен! — отбеляза изумено старецът. — Идеален за бъдещата си професия! — И изду бузи, сякаш надуваше течно стъкло, а после ги боцна с пръст, за да забавлява детето. После седна на предложения му стол, който Алесандро любезно освободи, след което кацна на рамката на леглото. — И така, нося два дара! — отбеляза тържествено гостът им. — Един за майката и един за сина. За бащата не нося нищо, но както виждам, той вече разполага с всичко, за което си е мечтал! Първо дамите!
Извади от джоба си сгънат вестник и й го подаде. Леонора го пое с не особено добро чувство — вестникът я връщаше към един не особено приятен момент.
„Ил Газетино“.
Погледна към Алесандро — точно навреме, за да забележи как двамата мъже си разменят съучастнически погледи.
— Хайде, отвори го! — подкани я годеникът й. — Виж какво пише!
Леонора разтвори вестника и там, на първа страница, я посрещна водещото заглавие:
Подзаглавие: „Корадо Манин се е върнал, обричайки се на сигурна смърт, от любов към тайната си дъщеря. Прочетете невероятната, но истинска история за саможертвата на един от най-великите синове на нашия град!“ Очите й се плъзнаха надолу: „Ексклузивно, от Витория Миното.“
— Витория? — повдигна въпросително вежди.
Алесандро се усмихна и поясни:
— Изпратих й тетрадката на Корадино. С разрешението на свещеника иконом, разбира се, на когото вече му я върнахме, за да я прибере на сигурно място в църквата. Исках просто да те изненадам.
— И определено ме изненада! Доста е променила тона си!
Алесандро приседна до сина си и погъделичка коремчето му. После рече:
— Надали. Ако имаше нещастието да я познаваш толкова, колкото съм я познавал аз, щеше да знаеш, че единственото, което има значение за нея, е ексклузивната история. Не че е лош човек. Просто бързо сменя пристрастията си съобразно това кой ще й поднесе най-интересния разказ. Точно поради тази причина между нас така и не се получи. За нея работата винаги е била по-важна от хората и техните чувства.