Не си беше дала сметка и за още нещо. Водното такси скоро стигна до сушата и започна да си проправя път по тесен канал. Нора автоматично разбра, че това все още не е самата Венеция, но дочу странен, далечен звън, подобно на заглъхващ екот на камбана, която я зовеше отнякъде. Сякаш разчел мислите й, шофьорът посочи с палец към древните сгради и се провикна, за да надвие вятъра:
— Мурано!
Мурано. Домът на стъклото. Работното място на нейните предци. Нещо в гърдите й потрепери, докато минаваха покрай острова, пълен с фабрики за стъкло. Същите форначи12, на същите места, приютили същите умения, с които се е работило векове наред. Тя знаеше, че още на следващия ден ще бъде отново тук, за да си потърси работа. Защото, вместо да се възмути от налудничавия си план, в този момент тя разбра, че никога досега не е била по-сигурна в желанието си. Това тук беше реално и тя смяташе да го накара да се получи! През ума й се стрелна думата „съдба“. Глупава, романтична дума, но веднъж закотвила се в мозъка й, отказваше да напусне. Нора стисна стъкленото сърце, което висеше на врата й, и се изпълни с усещане за драматизъм. Искаше й се да направи някакъв символичен жест в чест на завръщането си в града на предшествениците си. Разплете косата си и я остави в ръцете на вятъра. Искаше й се така да поздрави Мурано, но осъзна, че всъщност жестът е към Стивън.
Съжали, че веднага, след като се регистрира в хотела, се бе опитала да обуздае непокорната си коса пред огледалото в стил рококо в стаята си. Там изглеждаше толкова различно от начина, по който бе изглеждала в собственото си огледало в четири сутринта. Съзерцаваше венецианската си същност във венецианско стъкло. Косата й стърчеше във всички посоки, бузите й бяха поруменели от морския бриз, очите й блестяха с фанатична жар. Стъкленото сърце беше единствената константа, защото продължаваше да виси от врата й. Реши, че изглежда шантаво, но същевременно и доста красиво.
Някой друг очевидно също мислеше така.
Той седеше от другата страна на пътеката в църквата. Беше някъде в трийсетте, изискан и елегантен като повечето италианци. На дългите му крака безсъмнено им беше крайно неудобно в тясното пространство между редиците пейки. А лицето му… Преди да разбере какво става, в главата й се оформи мисъл.
Изглежда като излязъл от картина.
И автоматично след това тя си спомни историята на майка си и се ужаси, че след близо трийсет години мислите й подават именно тази идея. Извърна очи. Но веднъж сдобила се с тази мисъл, не успя да я изхвърли от главата си. Погледна отново — и той продължаваше да я гледа. Бузите й пламнаха и тя решително извърна повторно очи.
Музиката като че ли поуспокои съзнанието й и Нора се фокусира върху онова, което беше дошла да види — огромния полилей от декоративно стъкло, който висеше високо над главата й, изпълващ мрака на пространството под купола подобно на обърнато кристално дърво. От стъклените клони висяха безброй капки, които изглеждаха толкова невъзможно деликатни, че човек се чудеше как успяват да поддържат диамантените си плодове. Нора се опита да проследи с поглед всяко от раменете на стъклото, за да огледа извивките му, но при всеки опит се изгубваше в плетеницата. Всяка отделна кристална сълза като че ли улавяше в себе си пламъците на свещите и ги задържаше със съвършенството на призма. В главата й зазвъня онзи екот, който бе дочула по-рано, докато минаваха край Мурано. Но в следващия момент си даде сметка, че тази нота сега е истинска, осезаема. Разбра, че самото стъкло пее — тембърът на струнните инструменти и вибрациите им караха всеки клон и висулка да издава свой собствен, почти недоловим контрапункт. Нора погледна брошурата си за информация относно това чудо, изваяно от ръцете на нейния предшественик. Там нямаше нищо по този въпрос, обаче Нора се усмихна на себе си, доволна от онова, което вече знаеше.
Полилеят е бил тук по твоето време, Антонио Вивалди.