Върна се отново към изработването на висулките за полилея. Все още му оставаха да направи деветдесет и девет, преди да си позволи да се върне в квартирата си за обичайната чаша вино и паница каша. Не можеше да повери тази задача на нито един от чираците си, защото всяка една от сълзите беше различна. Веднъж бе изумил приятелите си, като изтъкна, че всяка висулка, съобразно мястото й на полилея и разстоянието й до най-близката свещ, трябва да бъде в малко по-различна форма от другата, за да сияе по един и същи начин като останалите, когато полилеят бъде окачен на тавана на църква или дворец. Останалите стъклари в работилницата и момчетата се взираха с часове в съдържанието на прочутите палисандрови кутийки на Корадино, клатейки удивено глави. Всички сълзи им се струваха абсолютно идентични. Корадино ги забеляза да оглеждат произведенията му и се усмихна. Знаеше, че няма никакъв смисъл да крие творбите си — можеха да си гледат, колкото си искат и пак нямаше да разберат как ги прави. Даже и той самият невинаги разбираше какво правят пръстите му, докато си мислеше къде ще бъде мястото на конкретната висулка върху скелета на полилея.
Когато приемаше поръчка за полилей, първата работа на Корадино неизменно бе да огледа мястото, където той ще виси. Задаваше на клиентите си безкрайна поредица от въпроси за това как точно ще се осветява стаята, оглеждаше прозорците и щорите, вземаше предвид дори движението на слънчевите лъчи и въздействието на отраженията от водата в канала. И всеки път записваше стриктно изчисленията и съображенията си в малка тетрадка от велен, от първата мисъл до последната. А сега, в апогея на майсторството на Корадино, този безценен том бе почти догоре пълен с грозния му почерк и красивите му рисунки. По страниците на книгата се надпреварваха за място също така и числа, съдържащи сложни изчисления и уравнения — Корадино бе запален почитател на древната наука, наречена математика. По този начин всяко негово произведение и всяка поредна стъпка напред в техническо отношение бяха записани и документирани така, че да може да развива изкуството си, като стъпва върху досегашните си достижения. Затова и сега, когато довърши последната висулка за този конкретен полилей, майсторът пак извади книгата си. Разтвори я и откри изчисленията, които бе направил във връзка с църквата „Санта Мария дела Пиета“. Под тях набързо скицира произведението, което току-що бе завършил. Даже и на страницата от велен полилеят изпъкваше като релефно изображение, в целия си кристален блясък.
Корадино пазеше тази тетрадка като зениците на очите си — носеше я винаги под дрехите си, до самото си сърце. От друга страна, бе наясно, че макар и да я видят, колегите му няма да имат представа как да дешифрират тайните му. Знаеше също така, че останалите майстори му се присмиваха — за него из гилдията се носеше шегата, че Манин записва в книгата си дори и поредното женско завоевание. Да, той действително бе необичаен човек. Но също така и истински гений.
Доказателствата за гениалността му можеха да бъдат видени във всеки дворец на Венеция, във всяка църква, във всяка скъпа гостилница. Присъстваха във всеки негов бокал, във всяко огледало, гладко като Венецианската лагуна през лятото, дори и във всяко стъклено балонче или бонбон, с които той ежегодно даряваше Карнавала. Всички негови произведения имаха блясъка на скъпоценни камъни. А сега той знаеше, че това най-ново негово творение ще освети тъмния купол на „Санта Мария дела Пиета“ така, както никога досега. И също така ще пее, тъй като много от творбите му говореха или пееха. Само при чукване с нокът чашите му запяваха песента на златото, което опасваше ръбовете им — разказваха за Самарканд и за Босфора, и за горещите бели дни на източното лято. А този полилей щеше да приглася на музиката на момичетата, които свиреха в църквата. Момичетата, които нямаха нито баща, нито майка и никого, който да ги обича и когото те да обичат, поради което изливаха цялата насъбрана в душите им любов в музиката си. И неговото стъкло щеше да им отвърне. За да им подскаже, че поне една от тях е обичана.