„Санта Мария дела Пиета.“ Корадино се усмихна. Утре той лично щеше да отиде до църквата с висулките на полилея. А самият той щеше да тръгне преди него на специална, плоскодънна лодка. Корадино собственоръчно бе създал системата за пакетиране и пренасяне на безценните си полилеи — окачваха ги на капака на огромна каца, пълна с филтрирана вода от лагуната. По този начин крехкото произведение на стъкларското изкуство беше защитено от всякакви удари и люшкания и бе в състояние да издържи на всичко, с изключение на преобръщане на лодката.
А после, за да стигне до самата църква, полилеят щеше да бъде изваден от кацата и водата щеше да започне да се стича по стъклените му клони като тяхно продължение. За да изпълни предначертанието си — да осветява църквата вероятно векове наред и да помага на момичетата да виждат добре миниатюрните буболечки по партитурите си — нотите, които, подреждайки се, се превръщаха във величествена музика във възхвала на самия Господ Бог. И тогава Корадино щеше да завърши произведението си, като собственоръчно постави всяка висулка на правилното й място и едва тогава да позволи полилеят да бъде вдигнат към тавана.
Както му е редът, и това ще довърша самият аз.
Това беше второто най-голямо удоволствие в неговия живот. Което утре щеше да се съчетае с първото — да види Леонора. Започна да изработва последното си стъклено бижу, без да обръща внимание на факта, че всички отделения в палисандровата му кутия вече са пълни. Това нямаше да бъде висулка за полилея — това щеше да бъде подарък за нея.
Корадино знаеше, че за преместването на стъкларите от Венеция на остров Мурано има още една причина освен безопасността на града и неговото население. Венецианското стъкло беше най-доброто в целия свят още от падането на Константинопол, когато венецианците се бяха запознали с източните техники за производство на стъкло. Всяко следващо поколение майстори бе развивало и разработвало тези техники и методи, предавайки ги на своите чираци, и така, с течение на времето, Венецианската република си бе присвоила монопола по изработка на стъклени изделия на базата на строго пазените тайни по тяхното производство. Монопол, от който Висшият съвет трудно би се отказал. Именно поради тази причина за стъкларите от Мурано островът се бе превърнал не само в място за работа и живеене, но понякога и в затвор. Консилио Маджоре се ръководеше от поговорката „Онзи, който има тайна за пазене, трябва първо да я запази в тайна“. А ключът към опазването на тайните на стъклопроизводството бе в пълната изолация на майсторите. Дори и днес те изключително трудно получаваха разрешения за отиване в града. А когато все пак ги получаваха, обикновено бяха придружавани от агенти на Съвета. Но Корадино, поради огромния си талант, поради строгите мерки за опазване на методите си, които вземаше, и поради необходимостта да нанесе довършителните щрихи собственоръчно, се ползваше с по-голяма свобода от останалите. Ала преди известно време той бе злоупотребил с това доверие на Съвета — когато, по време на едно такова пътуване до града, се бе запознал с Анджелина.
Тя беше красива. Корадино пък не се бе обрекъл на въздържание, но до този момент бе свикнал да вижда красотата само в нещата, които изработваше. А в нея той зърна нещо божествено, нещо, което не е в състояние да сътвори. Запозна се с нея в двореца на баща й на Канале гранде. Принц Нунцио деи Вескови искаше да говори с него за изработването на комплект от двеста бокала, които щяха да бъдат необходими за предстоящата сватба на дъщеря му. Бокалите трябваше да бъдат в тон със сватбената рокля и маска на принцесата. Както му беше заръчано, Корадино носеше инкрустирана кутия с камъни и оцветители, които би могъл да използва за постигане на същия цвят.
Всички големи къщи на Венеция имаха по два входа, олицетворяващи класовото разделение на града. Водният вход беше задължително грандиозен и величествен — обикновено внушителен декоративен портал с огромни двойни врати и отчасти потопени колове за връзване на лодките, оцветени в цветовете на фамилията. Водната врата се отваряше единствено в чест на почетни гости, откъдето те навлизаха във вътрешен басейн с мраморни стени и пищна мраморна стълба, отвеждаща към луксозните гостни на двореца. Вратите за търговците и прислугата, които гледаха към страничната уличка, бяха доста по-скромни и от тях се излизаше директно на паважа. Това отличие, тази разлика във вратите, говореше много за самия град — Венеция дължеше всичко на водата. Венецианската лагуна бе всичко. Именно на вода — благодарение на тези изменчиви, но и верни приливи и отливи — Венеция бе успяла да изгради своето превъзходство и своята империя. Поради това бе напълно естествено парадните входове на дворците и къщите да бъдат откъм водата.