А в онзи паметен ден гондолата на Корадино бе насочена към водния вход. Импозантният сребърен дворец го обгърна и той бе въведен в главните гостни от почтителен слуга в ливрея. И когато Корадино, в скромното облекло на софиатуре ди ветро14, пристъпи в красивите салони с изглед към водата, той осъзна, че всичко това е било сторено в знак на преклонение пред редкия му талант. Принцът — мъж с издължените черти и сребристата коса на благородническата класа, го прие така, както би приел свой сродник. И мястото на Корадино в света изглеждаше подсигурено.
След това изпратиха слуга, който да доведе принцеса Анджелина и роклята. На чаша скъпо вино принцът обсъждаше с майстора цветовете и техните цени, когато внезапно вдигна глава и рече:
— Ето те и теб, скъпа!
И Корадино не чу нищо повече.
Тя беше истинско откровение!
Коса, руса като златни нишки. Очи, зелени като листа под капки пролетен дъжд. И лице на богиня. Тя беше истинско видение в синьо — копринените воали на сватбената й рокля проблясваха в стотици нюанси под светлината на утринното слънце и игривите отражения на канала.
Що се отнася до самата принцеса, тя познаваше Корадино само по име и отдавна мечтаеше да се запознае с прочутия майстор, за когото всички говореха. И с изненада установи, че той всъщност е много млад — не повече от двайсетгодишен. А какво беше задоволството й, когато видя, че освен млад, той е и изумително красив, макар и с някаква особена, необичайна красота, въпреки традиционните тъмни очи и къдрици за мъжете в този регион. Лицето му, загоряло от постоянната близост с пещите, й напомняше за строгите, мрачни източни икони, които я наблюдаваха от обсипаните си със скъпоценни камъни рамки в Базиликата по време на неделната меса. Като човек изглеждаше съвсем обикновен. Но тя знаеше, че не е така. Знаеше, че той е точно толкова безценен като онези икони и техните редки камъни.
Анджелина си спомняше как преди една година бе сред малцината привилегировани, поканени в Двореца на дожа, за да видят едно приказно създание. Наричаха създанието „жираф“. Беше взето назаем от някакъв африкански цар. Името не говореше нищо на принцесата, ала когато зърна животното, се изпълни с почти първична възбуда, докато го наблюдаваше иззад маската си. Невъобразимо високо, на петна като арлекин и с невъзможно дълъг врат, съществото се разхождаше бавно и грациозно наоколо. Елегантното му тяло прорязваше сноповете светлина, които нахлуваха от огромните прозорци на двореца. Голямата зала на Висшия съвет, божествено изрисувана в червени и златисти фрески и с най-високия таван във Венеция, като че ли беше единственото помещение, годно да приюти този фантастичен звяр. От тавана го наблюдаваха безразлично седемдесет и шест минали дожа на Венеция, изрисувани от великия Веронезе. Настоящият им приемник пък седеше на трона си и зяпаше прехласнато създанието, привел коронованата си глава към своя съветник, прикрил уста с обсипаната си с пръстени ръка. Междувременно чуждоземното създание спря, за да разгледа една червена драперия близо до тавана, като я облиза със змиеподобен, черен език и предизвика възхитените ахвания на тълпата. После вдигна опашка и засипа безценния под с купчинка дребни изпражнения. Дамите се изкискаха и запищяха, а мъжете се заляха от гръмогласен смях. Анджелина пък опря напоена с парфюм кърпичка до носа си. Ала този инцидент ни най-малко не намали вълнението й от срещата със странното същество. Усещаше, че се намира в присъствието на нещо невероятно необичайно, на нещо уникално. И въобще не се запита дали жирафът е красив или не. Този въпрос в случая беше без никаква стойност. Знаеше, че ако звярът се продаваше, тя щеше да накара баща си да й го купи.
И сега, когато погледна към Корадино, изпита същото. За нея нямаше значение дали той е млад и красив — единственото важно в случая бе, че той представлява нещо необичайно, нещо абсолютно уникално. И принцесата бе изпълнена от желанието да го притежава. Когато Анджелина деи Вескови му се усмихна, всички мисли за цветове и стъкло се изпариха от главата на Корадино. Но съвсем скоро беше принуден да си спомни за тях — при това как! Дотолкова, че в месеците преди сватбата сметна за необходимо да предприеме още много пътешествия до двореца „Вескови“, за да обсъжда тези толкова важни цветове. Понякога виждаше и принца, и дъщеря му. Но най-често виждаше принцесата — сама. Така де, въпросът с оцветяването на стъклото бе един от най-важните! Нямаше право да греши!