Аделино я наблюдаваше мълчаливо от прозореца на офиса си. Присви замислено очи и по лицето му се разля онова неразгадаемо изражение, което съпругата му веднага би определила като сигнал за опасност. Погледът му се спря върху същата табела, която Нора току-що беше зърнала — „Фондамента Манин“. Всичко на този остров носеше името на това момиче. Семейството й беше в стъкларския бизнес от незапомнени времена — дотолкова, че с течение на столетията дори самата фамилия „Манин“ бе станала синоним на „стъклар“. Момичето имаше талант — талант, който много бързо щеше да се развие. Защото имаше на своя страна великия Корадино. И безсъмнено беше много красива жена.
Аделино обърна гръб на гледката от прозореца си и се върна към реалността. Вече не бяха в седемнайсети век. Градът и тази фабрика отдавна не държаха монопола в стъклопроизводството. Мурано и „Сан Марко“ вече бяха претъпкани със стъкларски работилници и магазини, които предлагаха конфекция за туристите. Съревнованието за привличането на по-заможните туристи — американците и японците, които нямаха нищо против да инвестират и в по-големи стъкларски произведения, беше ожесточено. Аделино беше принуден да сключва съсипващи за него сделки с по-ексклузивните хотели в града, за да водят гостите си тук, без да има никаква гаранция, че туристите няма просто да си направят дежурните снимки и да се върнат на корабчето, без да са си поръчали нищо от неговия магазин.
Отпусна се тежко на бюрото си. Бизнесът му със сигурност беше в криза, тогава защо изобщо нае едно неопитно момиче, на което на всичко отгоре ще трябва да плаща и надница? Защо дланите му се бяха препотили от вълнение? Защо пулсът му се беше учестил? Аделино се разтрепери, долавяйки внезапния прилив на течащия във вените му търговски нюх. Едно красиво момиче с гениален предшественик — от една страна, и неговата собствена битка за спасяването на бизнеса — от друга. Събрани заедно, двете неща означаваха две думи: благоприятна възможност. Един от любимите му изрази.
Четири дена по-късно Елинор Манин получи добре опакована пратка в дома си в Айлингтън. Оказа се огледало от венецианско стъкло, невероятно красиво, обсипано с толкова деликатни пъстри цветя, че изглеждаха като истински. Бележка липсваше. Елинор приседна на кухненската маса, сведе очи към огледалото, поставено върху разкъсаната хартия, и се загледа в шейсетгодишното си лице. Горещите й сълзи закапаха върху една по една върху студеното стъкло.
Имаше чувството, че някак си, по някакъв необясним начин Бруно й беше изпратил това огледало от оня свят.
Седма глава
Лъвът и книгата
Полицейският участък в квартал „Кастело“ беше красива сграда. Подобно на редица други общински постройки, и той някога е бил дворец — за някогашния му блясък подсказваха мавърските вертикални колони на прозорците, които разделяха крилата. Но колкото и красива да бе сградата, Нора си даваше сметка, че и едно-единствено посещение тук би било напълно достатъчно.
Но къде този късмет. Бавната машина на венецианската администрация превръщаше днешното й идване тук в шестото за четири седмици. Беше попълвала формуляр след формуляр, всички до един с неразбираеми имена или номера. Беше предоставила на полицията и последния документ или сертификат, които документираха живота й — от удостоверението й за раждане до шофьорската й книжка. И при всяко нейно идване бе посрещана от различен полицай, което означаваше, че всеки път трябваше да разказва наново историята си още от самото начало и да понася реакции, обхващащи пълната гама чувства от откровено недоверие до обикновено безразличие. Тази английска синьорина по някакъв неведом начин бе получила работа при майсторите в Мурано и сега се нуждаеше от удостоверение за местожителство и разрешение за работа. Всяко официално лице подхождаше по различен начин към молбата й. Един казваше, че госпожицата първо трябвало да се сдобие с постоянен адрес във Венеция, а после, след като получела удостоверение за местожителство, да кандидатства за разрешение за работа. Друг пък твърдеше, че първо трябвало да получи разрешение за работа, подписано и подпечатано от работодателя й, и едва тогава да си търси постоянен адрес в сестиере — кварталите, при което да получи удостоверение за местожителство.
Идва ми да се разпищя!
В протежение на визитите й маниерите на Нора бяха претърпели метаморфоза — от приятелското, леко глуповато поведение на типичната блондинка, което цял живот й бе разтваряло тежките врати на бюрокрацията, до високомерните, нагли маниери на същинска харпия. Иначе самата й молба си стоеше все на същото място, съхранявайки състоянието на пълна инерция.