Спохожда ме все един и същи кошмар, в който съм потънала в лагуната и се нося под водата, неспособна да изляза на повърхността и да си поема дъх, защото съм овързана с километри червена лента.
И днес, в този прекрасен есенен ден, тя прекоси прага на полицейското управление с решителност от стомана и с лице, разтегнато в изкуствена усмивка.
Живея във Венеция вече цял месец — крайно време е този проблем да се разреши!
Последният месец от живота й бе преминал със странната разтегливост, характеризираща повратните моменти от живота на всеки човек. От една страна, времето летеше със скорост, която изненадваше Нора. От друга, не можеше да повярва, че само преди четири седмици е живяла в „Белмонт“, насред останките от разбития си брак. Още от онзи първи понеделник се трудеше здраво край стъкларските пещи в Мурано — от деня, в който влезе в работилницата с усещането на дете, тръгващо за първи път на училище. Бе стегнала косата си с шалче и си бе обула най-старите дънки, които имаше, за да се слее колкото е възможно по-успешно с работниците. Но не успя. Горещината беше толкова непоносима, че само след половин час вече работеше без шалче, само с вдигната нагоре коса, по боси крака и едно потниче, долавяйки напълно очакваните коментари от страна на майсторите.
Но като цяло първият работен ден на Нора при пещите беше едновременно изтощителен и удовлетворителен. Повечето от мъжете се държаха на почтително разстояние от нея и определено приятелски, което й подсказа, че са получили изрични инструкции от Аделино. Двама от по-младите стъклари — и двамата добре изглеждащи, които като че ли работеха като двойка, бяха особено благоразположени и наблюдаваха напредъка й с тъмните си очи, кимайки доволно. Тя си тръгваше тогава, когато си тръгваха и другите, поздравявайки се вътрешно, че не е допуснала никакви съществени грешки. Усети, че започват да я приемат, когато двамата й млади колеги я поканиха на по чашка с останалите. Аделино не беше сред тях, но чувствайки се в безопасност заради големия брой на мъжете, тя ги последва с благодарност по улица „Манин“ и се озова в добре осветена, уютна кръчма. Очевидно майсторите бяха редовни посетители тук, тъй като обичайните им десет бири „Перони“ вече ги очакваха на бара като пословичните десет зелени бутилки от познатата песничка. Нора се стовари с благодарност на високия стол, предложен й кавалерски от Роберто, и завъртя глава, за да раздвижи скования си врат. Чу как няколко от колегите й се шегуват, предлагайки й масаж, и се ухили.
Трябва да свикна с недодялания им и просташки език. Нищо не трябва да ме плаши. Това е мъжки свят — винаги е бил такъв — и трябва да се науча да оцелявам в него. Тук не е място за принцеси.
Притисна студената бутилка до челото си, което все още гореше от целувката на пещите, и усети как така жадуваният хлад на кондензираните капки се стича по бузите й. Отпи голяма глътка от бирата и в мига, в който устните й докоснаха бутилката, тя се замисли за приемствеността на стъкларското изкуство. В ръцете си държеше еквивалента на предметите, произвеждани някога от Корадино и колегите му, днес обект на масово производство, рециклирани, утилитарни, без душа. Над главата й, от екрана на телевизора, изрева внезапно надутия канал на MTV и я извади от размисъла й. Роберто я покани на малка масичка в ъгъла, която Лука вече беше запазил. Нора приседна при тях, усмихна се и започна да отговаря на въпросите им за Лондон, футболен клуб „Челси“ и Роби Уилямс — точно в този ред. В замяна установи, че и двамата мъже са синове на стъклари.
— Всъщност — каза Лука — нашият Роберто е от най-стария стъкларски род във Венеция, нищо че е най-младият сред нас.
— Но пък най-талантливият! — вметна Роберто и снежнобялата му усмивка смекчи самохвалството му.
— Колкото и да не ми е приятно да го кажа, това е самата истина — контрира го Лука. — Старият Аделино неслучайно се старае да ти подпалва задника от работа.
— Твърди, че съм наследил „дъха“ на фамилията — обясни скромно Роберто на Нора.
— Да бе! — подметна Лука, като стисна демонстративно носа си. — Сигурно затова непрекъснато вониш!
Роберто тресна Лука по гърба и двамата се заляха в дружен смях. Нора се помести на стола си и изведнъж се усети много стара. Тези момчета бяха приятни, но може би мъничко… незрели? Върна разговора обратно към темата, която я интересуваше, и запита Роберто: