— Казваш, че твоето семейство е от векове в този занаят, така ли?
— Така си е, откакто се помнят. Всъщност още от седемнайсети век. Основателят на моята фамилия — Джакомо дел Пиеро, в онези години е бил главен майстор на нашата днешна работилница.
Седемнайсети век значи! Корадино също би трябвало да е бил тук! Дали са се познавали с Джакомо?
— Сигурно тогава е имало много работилници, нали? — подхвана тя с престорена небрежност.
— О, не! — тръсна глава Лука, който изглеждаше малко по-интелигентен от колегата си. — В онези дни в Мурано е имало само една стъкларска работилница. Венеция все още е била република и е било много по-лесно да контролира монопола с една работилница, отколкото с няколко. Откакто стъкларските пещи са били пренесени тук през 1291 година, всички стъклари са живели и умирали на острова. Грозяла ги смърт при всеки опит да напуснат острова, а ако някой все пак успявал да избяга, властите затваряли или убивали семейството му, за да го принудят да се върне. — Тук Лука направи драматична пауза, поклати глава и отпи голяма глътка бира. — След края на републиката, разбира се, стъкларските фабрики започнали да се роят — дотолкова, че по едно време били триста. Обаче после, след загубата на монопола в търговията със стъклени изделия, Мурано западнал. Останалите нации също започнали да се учат как да изработват стъкло. През 1805 година стъкларската гилдия била разпусната, пещите били съборени, а стъкларите се разбягали из цяла Европа.
— Днес този бизнес е много по-различен от някога — намеси се и Роберто. — По времето на Джакомо тук били изработвани всички видове стъклени изделия — от най-скромната бутилка — размаха бирата, сякаш доловил мислите на Нора — до най-изящните огледала. Днес стъклото за ежедневни нужди се изработва в големите стъкларски заводи на Германия, Франция или Турция. Така единствената сфера на дейност, която остава за нас, е пазарът на качеството или, както го наричат някои, изкуството. Туристите са единствените ни купувачи, а имайте предвид, че нашата работилница получава само нищожна част от печалбите. Конкуренцията е страшна. Затова — тук погледна замислено към Нора — ти имаш голям късмет, че те взеха на работа при нас!
Нора сведе сконфузено очи, а Роберто безгрижно отпи поредната голяма глътка бира. Започна да се чувства неудобно, почти подигравана, когато той гръмогласно продължи:
— И така, може да се каже, че в онези години Джакомо е бил най-добрият майстор, тъй като е бил избран за главен майстор!
Тя не можеше да не забележи, че колегата й говори за историята така, сякаш всичко се бе случило едва ли не вчера.
— Говориш така, сякаш лично го познаваш — отбеляза тя, озвучавайки и собствените си чувства.
— Всички венецианци сме такива — отбеляза със самодоволна усмивка Роберто. — Ние сме заобиколени от миналото. То е навсякъде около нас. И затова всичко, което се е случило, е било вчера!
Тук вече Нора не бе в състояние да отрича връзката, която усещаше с Корадино, и затова реши, че трябва да сподели историята си.
— Странна работа — изрече бавно, — защото основателят на моята фамилия също е работил тук, при това, мисля, по същото време. Сигурно са се познавали с Джакомо. Далечният ми прадядо се е казвал Корадо Манин, познат повече като Корадино. Сигурно сте чували за него, а?
Най-неочаквано Роберто се вцепени. Челюстта му се скова. Двамата с Лука се спогледаха и той промърмори:
— Не, не сме чували. Още една бира?
И автоматично се изправи, насочвайки се право към бара.
Нора остана като попарена. Лицето я засърбя така, като че ли й бяха зашлевили шамар. Какво му става на този човек? Обърна се с въпросителен поглед към Лука, който й се усмихна чаровно и изрече:
— Не обръщай внимание на Роберто! Когато става въпрос за неговия прадядо, се държи малко странно! Въобразява си, че той е собственик на работилницата ни. И непрекъснато опява на Аделино да го повиши, че и да продава стъклото с марката „Дел Пиеро“! Сега сигурно е решил, че си дошла тук, за да го изместиш!
— Ама аз… не…
— Няма проблеми, бе! Забрави! Ето го и него.
Когато Роберто се върна с още три бири, Нора включи в действие целия си чар. Започна да го ласкае с въпроси за стъкларското изкуство в стремеж да изкупи гафа си, макар все още да не бе съвсем наясно къде точно беше сгафила. Роберто се отпусна и даде известни признаци, че е омилостивен. Обаче имаше и нещо друго — с напредването на времето той се напиваше все повече. Ставаше късно и Нора вече започваше да се притеснява за корабчето, с което трябваше да се върне във Венеция, когато внезапно се усети, че Лука беше отишъл до тоалетната преди двайсет минути и все още не се беше върнал. Огледа кръчмата, но не го зърна никъде. И което беше още по-страшното, останалите майстори също си бяха тръгнали. Не познаваше никого от присъстващите.