Корадино. Сещаше се за него все по-често. Имаше чувството, че стъклото ги свързва, че е изтеглено между тях, тънко и дълго, като струна за виолончело, отекваща с глух тътен през вековете.
Докато другите ме игнорират, той е до мен. Разговарям с него, откривам го.
Като съвсем естествена последица от престоя й тук и без това достатъчно добрият италиански на Нора стана отличен. Когато месецът изпитателен срок завърши, тя отиде при Аделино, който изрази задоволството си от огромния й напредък, както и желанието си тя да остане. Притесняваше го само фактът, че все още не си беше получила разрешението за работа, и настоя да го вземе колкото е възможно по-скоро — сякаш следваше някакъв работен график, известен само на него.
И така Нора отново се върна в полицейския участък. Влизайки във фоайето, тя реши този път да не излиза оттук без разрешението си. Изчака търпеливо в определената за това чакалня, реейки очи по безкрайните редици плакати и брошури за вредите от наркотиците, за безопасното управление на моторните лодки и за уличната престъпност. А когато накрая я поканиха в канцеларията, тя с отчаяние установи, че елегантният млад полицай, който я пое, й е напълно непознат и тя се подготви да повтори за шести път сагата си.
Ала въпреки грубите си маниери младият полицай като че ли вече имаше някаква представа за случилото се по нейния въпрос до този момент. Изглеждаше доста добре запознат със случая й. Нора беше толкова слисана от този факт, че измина половин час, докато си даде сметка, че е виждала този човек и преди.
Години по-късно щеше да си спомня всяка подробност от момента, когато си даде сметка за това. Той тъкмо разглеждаше документите й и като че ли забеляза някакво несъответствие. Премести поглед от удостоверението й за раждане към молбата й за работа и се смръщи.
— Синьорина — отбеляза, докато разгръщаше листите, — тук, на молбата, сте се подписали като „Нора Манин“. — Произнасянето на чуждестранното име очевидно не му беше много лесно. — Но на удостоверението ви за раждане, издадено от болницата във Венеция, сте записана като „Леонора Анджелина Манин“. Ще ми обясните ли защо?
— „Нора“ е просто кратката версия на името ми. Тъй като съм отгледана в Англия, майка ми е предпочела да ме запише с английската версия на италианското ми име.
Полицаят кимна, без да откъсва очи от документите.
— Разбирам — рече. — Но ще трябва да попълните тази молба отново с рожденото си име. — При тези думи се изправи и измъкна нов, непопълнен формуляр от чекмеджето до стената.
— Не може ли просто да поправя името в този екземпляр? — промърмори Нора, която вече едва сдържаше яда си.
В отговор младият полицай извади писалката си, разви капачето й и я постави решително пред Нора.
Нора кипеше вътрешно, докато попълваше този формуляр вече за четвърти път. Не издържаше вече. Връщаха я все за такива дребни недоглеждания. И което беше още по-лошо, последният формуляр вече беше подписан от Аделино, което означаваше, че трябва да му занесе и този, който попълваше сега, което пък означаваше, че трябва да дойде тук най-малко още един път. Изруга безмълвно бюрокрацията, изруга града, изруга и полицая с безупречните нокти, който се оказа такъв буквояд, че я принуди да му играе по свирката. Най-сетне приключи с писането, връчи му го и го проследи със злобен поглед как оглежда документа.
— Добре — кимна накрая и й подаде обратно документа. А после, с напълно неочаквана любезност, изрече: — Да знаете, че името „Леонора“ е много по-хубаво от „Нора“! И е най-подходящото име за една венецианка! Виждате ли? — И посочи към лъва на свети Марко, който стоеше в горния край на формуляра на Нора. — Лъвът на Венеция! Ил леоне. Леонора!