И за първи път я погледна в очите. Именно в този момент тя го позна — това беше мъжът от църквата „Санта Мария дела Пиета“, онзи, който я беше наблюдавал по време на концерта на Вивалди.
Зачуди се дали и той я е познал, при това — още преди да й каже онова нещо за името й. Направи й впечатление, че думите му са пълна противоположност на онова, което й беше казал Стивън — че „Леонора“ звучи превзето и старомодно. Обаче тук то не звучеше така. Тук си беше на мястото. Тук странното име беше „Нора“ — английско име, което неизменно предизвикваше коментари. А тя постепенно се превръщаше във венецианка. Погледна в очите човека, който я беше дарил с това откровение, и му се усмихна.
Той й върна усмивката, но после автоматично си върна и професионализма. Сведе очи към документите и продължи:
— Живеете в хотел „Санто Стефано“, така ли?
— Да.
Полицаят си пое шумно дъх и издаде онзи специфичен звук, който означава огромни разходи на който и да било език.
— Да, знам — кимна тя. — В момента си търся апартамент.
Никой по-добре от нея не усещаше неотложността на тази задача. Парите от продажбата на „Белмонт“ бяха започнали да се топят твърде бързо, а месецът, прекаран на хотел, ни най-малко не й помагаше да ги задържи.
Полицаят се замисли и накрая рече:
— Познавам една жена, която може да ви помогне. Братовчедка ми е агент по недвижими имоти и отговаря за няколко апартамента в квартал „Сан Марко“. Ако желаете, мога да ви покажа някои от тях. Може би през уикенда? Събота ми е почивен ден.
Нора се поколеба. Споменът за вечерта с Роберто и Лука все още не й даваше мира. Но пък този човек беше официално лице. А и тя наистина имаше нужда от апартамент. Среща през деня обаче вероятно би била безопасна.
— Какво ще кажете за три следобед?
Той кимна.
— Къде? — попита тя.
Той стана, за да й отвори вратата, и предложи:
— Какво ще кажете за кантина „До Мори“? Винарската изба „Двамата маври“? В квартал „Сан Поло“?
Че къде другаде?! Малко известна, многовековна пивница, позната само на истинските венецианци. На туристка той вероятно би предложил кафене „Флориан“. Тя се почувства поласкана.
— Идеално! — светнаха очите й.
И преди тя да се обърне, той й подаде ръка.
— Аз съм полицай Алесандро Бардолино — представи се, когато тя му стисна ръката.
Тя пак се усмихна и отвърна:
— Е, в такъв случай ще се видим в „До Мори“, полицай Бардолино!
И Леонора Манин излезе от Куестура отново без своето пермесо ди лаворо.
Осма глава
Устата на лъва
Мурано не за първи път спасяваше живота на Корадино.
Фамилията Манин беше прочута и могъща. Бяха натрупали значително състояние от търговската си дейност в Черно море, Близкия изток и Константинопол. Към средата на седемнайсети век се бяха сдобили и със съответстващата на богатството си политическа власт.
Главата на фамилията — Корадо Манин, живееше с двамата си братя близнаци Ацоло и Уголино във величествен дворец на кампо „Манин“ — площад, кръстен на семейството. Корадо се ожени за Мария Боволо — жена с добри нрави и още по-добри връзки. Двамата имаха син, наречен също Корадо, но повече познат като Корадино — умалителна форма на името, която отличаваше бащата от сина. Членовете на семейството се обожаваха един друг и домакинството се ръководеше като добре организираните търговски кораби, които бяха натрупали състоянието на фамилията Манин. Имаха множество слуги, френски учител за малкия Корадино, а мъжете от семейство Манин имаха възможността да преследват и политическа кариера.
Ала едно лято, когато Корадино беше на десет и беше започнал да се очертава като много интелигентно момче, съдбата на семейство Манин претърпя рязък обрат.
Корадо беше избран в Съвета на десетимата — силно сплотената хунта, която ръководеше Венецианската република. През същата година беше избран и Ацоло. Уголино беше лишен от тази чест поради един древен указ, който постановяваше, че повече от двама души от едно и също семейство не могат да бъдат членове на Съвета по едно и също време. Целта на това ограничение бе избягване на сблъсъка на интереси, но на практика то всъщност го поощряваше. Огорчен от факта, че не е включен във Висшия съвет, защото всъщност беше с половин час по-голям от брата си близнак, Уголино все пак продължи да помага на братята си в техния заговор — да спечелят на своя страна колкото е възможно повече от Десетимата, за да могат да свалят дожа и да поставят на негово място Корадо. Корадо и братята му обичаха своя дворец, но защо да не живеят и в Двореца на дожа, откъдето можеха да защитават семейните интереси още по-добре?! С тази своя идея Корадо възнамеряваше да доведе любовта към семейството си до нейния естествен завършек — да им осигури всичко на този свят.