Ала Венеция открай време си е била двойствено място. Подобно на участниците в своите карнавали, и градът носеше маска. Под красотата и изискаността на повърхността й се влачеха дълбоките води на измамите и предателството. И тази всеприсъстваща заплаха се олицетворяваше от Бока дел Леоне — Устата на лъва.
В недрата на Двореца на дожа чакаше едно релефно изображение на лъвска глава. Както подканяше и надписът под тъмния процеп на устата й, онези, които имаха някаква информация за когото и да било друг гражданин на Републиката, трябваше да запишат подозренията си и да пъхнат документа в Устата на лъва. А после Висшият съвет разрешаваше въпроса бързо и ефективно. Целият град беше пълен с подобни глави, а надписите под тях обозначаваха вида доносничество, с който се занимаваха — данъчни измами, лоши търговски практики, лихварство. А главата в Двореца на дожа се занимаваше с най-сериозния тип престъпления — държавна измяна. И в деня на Празника на Спасението в средата на лятото, когато хладните зали на двореца бяха пусти и празни, тъй като тълпите се бяха събрали далече оттук, една ръка пъхна писмо в Устата на лъва, запращайки го автоматично към необятната чернота. В писмото фигурираше името на Корадо Манин. Лъвът го погълна. А ръката, която го пусна, бе на Уголино Манин.
В мига, в който ръката на Уголино пусна писмото, му се прииска да можеше да си го върне. Даже мислеше да пъхне обратно ръка вътре, ала злобните очи на Лъва го уплашиха. Имаше чувството, че ръката му ще бъде отхапана от невидими зъби. Би могъл да помоли да му го върнат, но към кого да се обърне? Доносите във Венецианската република бяха тайни — не се знаеше нито кой ги изпраща, нито кой ги получава, нито къде точно отиват. Нахлуването в тяхната светая светих би могло да бъде равнозначно на смърт. Уголино беше сигурен само в едно — че всяко име, погълнато от Лъва, съвсем скоро достига до ушите на Десетимата, а, както знаеше цяла Европа, донос, изпратен до Десетимата, беше равнозначен на смъртна присъда. Уголино излезе с несигурна крачка навън и се заклати надолу по гигантската стълба с прималяло сърце. Марс и Нептун, огромните каменни часови на стълбището, го огледаха с безжизнените си бели очи. Заслепен от яркото слънце, Уголино побягна през площад „Сан Марко“. Както беше очаквал, през днешния ден големият площад беше празен. Отдавна беше изчислил, че това е единственият ден, в който престъплението му ще остане незабелязано, тъй като всички жители на Венеция се бяха стълпили по бреговете на канала Джудека в другия край на града. Той знаеше, че тълпите наблюдават спектакъла с моста от лодки, който се подреждаше през целия канал, чак до входа на църквата на Спасението. Представи си как вярващите ходят по водата така, както някога бе направил Спасителя, за да Му изкажат благодарността си за спасението от чумата.
Спасение. Като че ли беше необходимо и за неговата душа.
Усети как коленете му се подгъват неволно, как падат върху твърдия камък и как остава така, коленичил. Но нямаше право да се моли, докато не оправи нещата. Изправи се и хукна невиждащо през облятия в светлина площад. Но навлизайки в тесните, сумрачни кали, пак не виждаше нищо — този път, защото очите му бяха пълни със сълзи. Мислеше си за братята си и за сестра си Мария, но най-вече си мислеше за малкия Корадино. Току-що беше купил смъртта им. Освен ако… Сети се какво трябва да стори.
Корадино усети студени устни върху горещата си буза. Събуди се и видя над себе си баща си, осветен от една-единствена свещ. Всичко останало тънеше в мрак. Баща му се усмихваше, но личеше, че е много напрегнат.
— Събуди се, Корадино мио! Тръгваме на пътешествие!
Корадино разтри очи и с характерното за десетгодишните деца любопитство попита:
— Къде, татко?
— До Рибния пазар.
Рибния пазар ли? Корадино се изтърколи от леглото и започна да се облича. Беше ходил и друг път на Рибния пазар на моста „Риалто“, обаче винаги с Рафаела, прислужницата. Никога с баща си.
Обаче там трябва да се отиде рано, защото най-добрият улов идва призори.