— Побързай, маймунке моя! Престо!
Преди да излязат от стаята, Корадо рече:
— Маймунке, можеш да вземеш със себе си едно нещо от твоята стая — само едно. Би трябвало да е онова, което обичаш най-много, нали, Корадино?!
— Но защо? — погледна го озадачено детето.
— Защото може да се наложи да отсъстваме повечко. Ето, виж, аз вече избрах! — Разтвори палтото си и Корадино забеляза сянката на една книга.
Трябва да е онази книга от Данте. За комедията. Татко много я обича. Сигурно, защото го кара да се смее.
Корадино заоглежда стаята си в сумрака на свещта. Корадо стоеше и чакаше — не искаше да плаши детето, но и знаеше, че трябва да побързат. На залез Уголино се беше появил при него с най-лошата новина — докато наблюдавал Празника на Спасението, до ушите му достигнал слух, че определена група хора се кани да съобщи на дожа за заговора на Корадо срещу него. Очевидно бе, че някой бе надушил плановете им и сега се налагаше да бягат, за да си спасят живота.
— Намерих го! — възкликна Корадино, стиснал в ръка онова, което най-много обичаше от своята стая. Беше стъклено конче — точно копие на конете върху базиликата „Сан Марко“.
Корадо кимна и бързо изведе сина си от стаята. Когато заслизаха по голямата стълба, Корадино забеляза, че призрачните отблясъци на свещта по стената до тях се превръщат във фантоми, които сякаш преследват него и баща му. Портретите на предците му, които обикновено го гледаха приятелски със своите познати родови черти, сега ги наблюдаваха със злобата и завистта на отдавна умрелите към живите. Корадино потрепери и насочи поглед към най-новата картина, която висеше на почетното място, в основата на стълбището. Изобразяваше цялото му семейство и бе нарисувана на десетия му имен ден — той седеше точно в средата, пред баща си и чичовците си. Зад семейството се виждаше алегоричен морски пейзаж, в който богатата търговска флота на фамилия Манин избягва успешно буреносните облаци и фантастичните морски чудовища, за да стигне здрава и невредима в родното пристанище. Спомняше си как костюмът, с който бе облечен за тази картина, го бе сърбял, как не бе успял да седи мирно и как баща му му се беше скарал: „Корадино, не мърдай! Стой като статуя! Като боговете в двора на дожа!“ Ала Корадино не можеше да седи мирно — мислено вече се бе превърнал в един от конете над базиликата. Въпреки това художникът ги бе нарисувал перфектно, като квартет — благороден, всевиждащ, неподвижен. А сега, точно под картината, видя майка си и чичовците си да ги чакат в подножието на стълбата — с ботуши, мантии и маски, готови за път. Корадино се изпълни с още по-голям страх и се хвърли в обятията на майка си — нещо, за което напоследък се чувстваше твърде пораснал, за да прави. Мария го притисна до себе си и целуна косата му.
Мама ухае на ванилия, както винаги. Търговецът на подправки идва при нея веднъж на дванайсет месеца и й продава шушулките за есенцията, която тя приготвя. Изглеждат като дълги, черни, сгърчени шушулки със семена вътре. Как е възможно нещо толкова грозно да ухае толкова приятно?
Рибният пазар обаче ги посрещна с доста различни миризми. Корадино ги усети още в мига, в който оставиха покритата си гондола под „Риалто“. Големият бял мост изпъкваше на фона на сивата утринна мъгла като призрачен страж, който ги принуждаваше да спрат и да не продължават. Момчето хвана здраво ръката на майка си и тя го поведе през тълпите слугини и търговци към сводестите арки на пазара. Баща му изчезна автоматично зад една колона. Корадино проточи врат и го забеляза да говори с някакъв човек с качулка на главата. Когато човекът започна да се озърта като подгонен, Корадино го позна — беше мосю Лоази, учителят му по френски.
Мосю Лоази? Той пък какво прави тук?
Разговорът между двамата мъже продължи известно време, през което Корадино разглеждаше множеството видове риби, подредени на дървените магарета пред него. Имаше гладки риби със сребриста кожа, имаше и опасни на вид раци. Някои бяха дребнички като парченце стъкло, а други — толкова големи и тежки, че беше истинско чудо как успяваха да се носят из моретата. Обикновено момчето обичаше да разглежда тези чуждоземни създания, да се пъха под магаретата и да се губи из приказния свят на пазара. Рафаела неизменно губеше търпение с него и често си позволяваше думи, познати само на продавачите на риба, но с които не искаше да запознава детето. Ала в тази мрачна утрин очите на рибите го гледаха заплашително, затова Корадино предпочете да потърси убежище до полите на майка си. Беше чувал венецианската поговорка „Здрав като риба“, обаче тези риби тук не му изглеждаха никак здрави. Бяха си направо мъртви.