Леонора поклати глава. Тя се бе свързала с редакцията на вестника в мига, в който бе прочела разкритията на Роберто. И накрая я бяха прехвърлили на ледено звучащата Витория, която очевидно бе решила, че вече няма смисъл да се преструва на любезна пред нея и я бе отрязала. Много съжалявала, обаче документите в подкрепа на твърденията й били строго конфиденциални, особено в този случай, тъй като господин Роберто дел Пиеро изрично бил помолил за това. Съществувала известна вероятност да пуснат втора статия по темата, в която вероятно щели да представят и документите, така че госпожица Манин можела да очаква следващия брой с нетърпение.
— Хммм — поклати многозначително глава Падовани. — Е, ще видим. Едно от най-хубавите неща в изучаването на историята е, че категоричните източници никога не се ограничават само с един, а обикновено са доста повече. Ако сравним фактите с диаманти, то тогава различните ни източници за тях са като фасетките — всяка от тях разположена под различен ъгъл и всички заедно оформящи красивия камък. Така че, нищо не ни пречи в случая сами да свършим част от детективската работа и да открием останалите фасетки.
Леонора се почувства обнадеждена от факта, че професорът използва множествено число. А споменаването на детективската работа стопли сърцето й с мисълта за Алесандро.
— Възможно е Корадо да е ходил в чужбина — продължи Падовани. — Но е крайно невероятно. Вярно е, че в края на седемнайсети век изработването на огледала във Франция прави огромен скок, както се вижда и от двореца във Версай, превърнал се в център и водач на новата епоха. Някои твърдят, че това е последица от доброто разузнаване на французите, други — че са достигнали до тези методи за изработването на огледала чрез конвергентна еволюция.
— Какво е конвергентна еволюция? — изгледа го неразбиращо Леонора.
Професорът с удоволствие започна да й обяснява:
— От първичната едноклетъчна супа в Африка еволюира огромен мастодонт с големи уши, който днес наричаме африкански слон. В Индия, приблизително по същото време и по същия начин, се развива същество сходно с африканското във всяко едно отношение, с изключение на ушите. И двете същества се зараждат независимо едно от друго, разделени от океаните и сушата. Нито едно от тях не е „копирало“ другото. Просто и двете имат общ предшественик — първите едноклетъчни, така, както всички стъкларски изделия имат една обща майка — пясъкът. Подобно развитие наричаме конвергентна еволюция, еволюция по сходство.
— Но, професоре, защо твърдите, че е крайно невероятно Корадино да е заминал за Франция? — не се отказваше Леонора.
— Защото Десетимата — управляващото тяло на Венеция, наречено Висш съвет, са се отнасяли невероятно сурово към държавната измяна на своите майстори. Заплашвали са семействата им със смърт, ако някой от майсторите издаде тайните на своя занаят на чужденците. А самият остров Мурано бил нещо като затвор, макар че за човек като Корадо не е било точно така — поради невероятния си талант той е получил специално разрешение да посещава града винаги когато си поиска във връзка с работата си.
Тук Леонора зададе въпроса, който й се струваше най-логичен:
— Но, професоре, каква власт са имали Десетимата върху Корадино, когато цялото му семейство е било мъртво?
— Защото, скъпо мое момиче, не цялото му семейство е било мъртво! Биологичните науки не са стихията ми, но все пак знам, че ако наистина всички негови близки са били мъртви, то тогава той нямаше да има наследници! Нямаше да те има и теб! Не, Корадино е имал дъщеря!
Леонора притисна хавлиената кърпа към лицето си, без да й пука колко студентски ръце са се подсушавали преди в нея. Чувстваше се като пълна глупачка — да избяга така грубо от кабинета на професора, за да се вмъкне в най-близката тоалетна и да повърне в най-близката мивка! Защо това негово разкритие й повлия толкова шокиращо? И защо досега не бе помислила логично? Разбира се, че за да я има и нея, Корадино би трябвало да е имал някакви наследници! Как иначе това стъклено сърце, което сега висеше на врата й, щеше да стигне до нея, а?! Стисна сърцето за кураж и пое с нестабилна стъпка по коридора. Влезе тихичко в кабинета на професора, който кавалерски се изправи и я огледа разтревожено. Тя седна и се извини:
— Извинете. От няколко дена нещо не ми е добре.
Старецът само кимна и продължи разказа си:
— Дъщерята на Корадо се е казвала също Леонора, като теб. Тя е била плод на незаконната връзка между Корадо и една благородническа дъщеря — Анджелина деи Вескови, която е починала при раждане. Леонора е била отведена в сиропиталището към Църквата на милосърдието, където е била обучена за музикант. Получила е фамилията „Манин“, разбира се, но по онова време в сиропиталището никога не са използвали фамилни имена. Момичетата там са били познати с инструментите, на които са свирили — чело, виола и други, — за да се запази анонимността на незаконните издънки на благородническите фамилии. Затова тя е била наричана Леонора дела Виола и е била съвършен музикант. Никой не би допуснал наличието на връзка между нея и Корадино, нито дори съществуването й, ако той самият не го е споделил с някого. Дори и Десетимата са били длъжни да уважават тайните на сиропиталището, тъй като фондацията е имала ранга на църква и законите за убежище са важали с пълна сила там. Та след смъртта на баща си Леонора е била открита от един далечен братовчед — миланец на име Лоренцо Висконти-Манин, който от известно време се опитвал да открие останали живи роднини от фамилията. Двамата се влюбили и се оженили и така тя отново си върнала името, което по право е притежавала. Постепенно семейство Манин се превръщат отново в могъща сила във Венеция и техният наследник Лудовико Манин става дож — последният дож на Венеция преди падането на Републиката!