На Леонора й се зави свят, но за щастие гаденето й беше потушено от новата надежда, която изпълни сърцето й.
— Значи искате да кажете, че заради безопасността на дъщеря си Корадино никога не би избягал в чужбина, така ли?
— Не, нямах предвид това — отговори Падовани. — Десетимата не са имали никаква представа за детето му, тъй като тя е била изпратена в сиропиталището от дядо си по майчина линия и никой не е имал представа кой е истинският й баща. Анджелина никога не издала името на любовника си и отнесла тайната си в гроба. Исках да кажа само, че ми се струва крайно невероятно Корадино да се реши да напусне Венеция, при положение че е имал тук дъщеря. Посещенията при тайното му дете в сиропиталището са били рисковани, но не и невъзможни. А предполагам, че на него му е било много трудно да устои на подобно изкушение и всъщност често е наминавал да я види.
Леонора замълча, осмисляйки чутото.
Значи историята за предателството, макар и малко вероятна, все пак би могла да бъде вярна. А какво ли е станало с тази нова героиня в нея — изгубеното момиче с моето име, което не е имало никакво друго семейство освен сиропиталището и музиката си? Поне накрая е срещнала любовта.
А после запита:
— А как бихме могли да научим нещо повече? Възможно ли е някога със сигурност да се уверим дали Корадино е избягал от Венеция или не?
— Може да пробваш в голямата библиотека на площад „Сан Марко“ — „Сансовиниана“. Там разполагат със златните архиви на целия град, водени векове наред. В тях ще намериш датите на раждане и смърт на поколения венецианци. Но аз ти разказах всичко, което знам за историята на Корадино, и именно това разказах и на майка ти. — Тук професорът се изправи и изпъна болния си крак. След което продължи: — Единственото друго, което бих могъл да ти предложа, е да се опиташ да намериш нещо във френския край на историята. Имам няколко познати в Сорбоната, които с удоволствие ще ти помогнат.
Леонора разбра, че това е знак за края на срещата им, и също се изправи.
— А може ли да ви потърся пак? — попита. — И мога ли да разчитам, че ще ми се обадите, ако се сетите за нещо друго?
— Разбира се. А ти можеш да споменеш името ми, когато поискаш достъп до колекцията с редки книги на „Сансовиниана“!
Спомням си за първото си влизане там, когато едва ли не отказаха да ме пуснат в библиотеката. Сега обаче ще вляза в най-тайните й недра.
Професорът отиде до бюрото си, за да й запише няколко цифри и имена на различни колекции документи, които биха могли да й бъдат от полза. Леонора пък му записа на едно листче телефонния си номер. Докато си разменяха листчетата, Падовани се запита дали тя в крайна сметка ще се сети да попита и за другия Манин. Накрая я чу да казва:
— А баща ми? Познавахте ли го?
Професорът поклати глава и в погледа му се изписа огромно съчувствие. После каза:
— Подобно на всички млади и влюбени жени, и Елинор избягваше срещите с приятелите си и пазеше Бруно само за себе си. Научих за смъртта му от местните новини.
При споменаването на името на баща й в този контекст Леонора се изпълни със срам, че досега изобщо не си бе направила труда да научи нещо за него — толкова обсебена бе от мисълта за Корадино.