— А дали има останали някакви роднини тук?
— Нямам представа. Елинор веднъж спомена, че родителите на Бруно живеят във Верона, но доколкото знам, те отдавна са починали.
Леонора също го знаеше, но досега не се бе замисляла за тази загуба — за тези най-близки роднини, които повечето от хората приемаха за даденост: баба и дядо. Те си бяха заминали без нито една от обичайните срещи, плетените шапчици, шоколадчетата, разходките в парка. Тя се опита да се овладее. Знаеше, че вече е крайно време да остави стареца на спокойствие, пък и нямаше търпение да започне проучванията си в библиотеката, но все пак усещаше, че в главата й напират още стотици въпроси.
Когато се обърна, за да си ходи, мърморейки благодарностите си и обещавайки да се върне, професорът я прегърна топло. После хвана ръката й и каза:
— И още едно нещо. Утре е Празникът на мъртвите, когато народът на Венеция отдава почит на своите мъртъвци. Та ако искаш да намериш баща си, той е погребан на Сан Микеле. Може би ще пожелаеш да го посетиш на гроба му. Той също заслужава някаква почит, нали?
Леонора долови в тона на стареца упрек, но също така и много обич.
Знам, че трябва да отида на гроба му. Така най-сетне ще се срещнем. Ще помоля Алесандро да дойде с мен!
Излезе от кабинета и тръгна по коридора. Професорът подвикна след нея:
— Леонора!
Тя се обърна. Старецът я погледна право в очите и изрече тихо:
— Има някои неща, които очите на старостта виждат по-добре от очите на младостта! Грижи се за себе си!
— Непременно! — усмихна се тя.
Дъбовата врата на кабинета се затвори и тя тръгна надолу по стълбите.
Чудя се как професорът се досети?
Двайсет и първа глава
Островът на мъртвите|(Част I)
Морски трамвай номер 41 до остров Сан Микеле приличаше на цветна градина. В този ден, на Празника на мъртвите, венецианците отдаваха почит на своите скъпи покойници с огромни букети цветя и отиваха дружно на гробищата на острова на свети Михаил. Леонора бе притисната до Алесандро, но в същата близост, макар и от другата й страна, стоеше внушителна матрона с огромна китка хризантеми. Леонора се вторачи в големите, грозни цветове и вдиша острия им аромат. Никога не бе обичала това цвете — и не само от естетически съображения, а защото обикновено го свързваше със смъртта. Но днес, оглеждайки корабчето, тя установи, че, както и във Франция, и тук хризантемите бяха предпочитани цветя за опечалените.
Леонора и Алесандро бяха хванали корабчето от Фондамента Нуове. Преходът беше кратък — червените стени и огромните порти на гробището се виждаше съвсем ясно от всички острови на Венеция. За Леонора краткостта на пътешествието беше добре дошла. При толкова много хора и миризмата на корабно гориво гаденето й се беше върнало. Притисна се по-плътно до Алесандро, а той я целуна успокоително по главата — както би се отнесъл с дете. Беше му казала, че няма нужда да ходи на гробищата с нея, обаче той с гръмки протести бе изтъкнал, че и без това искал да посети гроба на баба си. Леонора усещаше, че това е само отчасти вярно и че той дойде с нея най-вече, за да й бъде опора при първата й среща с баща й. Сега тя усети как целувката му заменя неприятното гадене в слънчевия й сплит с топлотата на благодарността. Когато той беше с нея, тя му вярваше. Даже почти започваше да усеща стабилност, като че ли имаха сериозна връзка.
Слязоха заедно с тълпите и минаха през железните порти на гробището. Алесандро заведе Леонора до една будка, откъдето можеха да си купят карта на гробищния парк.
— Тук има три гробища — рече той. — Вече векове наред за тях се грижат францискански монаси. Макар че, както сама виждаш, те като че ли полагат малко повечко грижи за парцелите на католиците, отколкото за останалите два — на протестантите и на източноправославните — добави с иронична усмивка. — Така че в случая твоят баща и моята баба имат голям късмет!
Леонора усети черния му хумор и сметна, че такъв е неговият начин за справяне с мисълта за смъртта. На нея обаче й беше любопитно да разгледа този странен остров, обитаван единствено от мъртвите. Имаше чувството обаче, че няма да й бъде никак приятно да живее на Фондамента Нуове, където при всяко приближаване вечер до прозореца би наблюдавала как над морето се носят призрачни, леко проблясващи духове. Овладя се и попита: