— Кога този остров е станал гробище?
— По времето на Наполеон. Преди това мъртвите са били откарвани на Санто Ариано, който днес е единствено костница.
— Какво?
— Остров на костите — изрече Алесандро бавно, като писател, опипващ думите за заглавие на сензационен роман. — Оттогава насам, когато времето на тези тела тук изтече, те биват премествани на Санто Ариано, за да се освободи място за новите трупове.
— Но какво искаш да кажеш с това, за бога?
Алесандро я поведе по добре поддържаните алеи на католическия гробищен квартал и обясни:
— Искам да кажа, че на венецианците им е позволено да бъдат погребани тук само за определен период от време, след което биват изкопавани и премествани. — Забелязвайки изражението на лицето й, добави: — Няма друг начин. Сушата ни е много ограничена.
— Нямах предвид това.
— О, разбирам. Притесняваш се, че той може вече да не е тук, така ли? Спокойно. Доколкото ми е известно, тукашните обитатели разполагат с по четиридесет години. А ако роднините им платят добре, могат да останат и повечко.
Изненадващо и за самата себе си, Леонора се изпълни с гняв. Вървеше след Алесандро из тихите алеи и се ядосваше, че дори и в смъртта си тези хора нямаха покой. Но докато наблюдаваше опечалените как пристъпват тихо между гробовете, подобно на вода, която винаги си проправя път, независимо от препятствията, се поотпусна. Осъзна, че този край, този покой, който не беше спокоен, беше подходящ завършек за народите на променливото, вечно движещо се море. Венецианците живееха живота си, преминавайки от остров на остров, от Риалто до Сан Марко, от Джудека до Лидо, от Торчело до Мурано. Защо да не продължат тогава и след смъртта си, водени от движението на водите? Какво по-добро за тези търговци и кръстоносци, които бяха владели дори Константинопол? Както и за баща й, който беше изкарвал хляба си, скачайки от бряг на бряг, от лодката на брега и обратно. Леонора осъзна, че по бузите й са започнали да се стичат сълзи.
Идиотка! Та ти дори не си го познавала!
Но когато се стигна до самия ключов момент, когато Алесандро я поведе през редиците подредени като военни полкове гробове и тя се изправи очи в очи с името на баща си, издълбано прилежно в каменната плоча, тя не усети нищо друго освен празнота. Нямаше нужда от сълзи. Алесандро промърмори, че ще отиде да намери баба си, и тръгна, но Леонора почти не забеляза.
Но той е бил само на двайсет и три, когато е починал!
Нямаше представа какво да прави сега. Беше дошла на поклонение пред останките на един двайсет и три годишен мъж — мъж, когото никога не беше виждала, мъж, който беше с десет години по-млад, отколкото тя беше сега.
И завинаги ще остане млад…
Думите — блед спомен от училище и неделната църква, зазвучаха тържествено в главата й. Тя беше изгубена. Накрая Леонора постави и своя знак на преклонение върху плочата — обикновени бели маргарити. „Купи цветята, които ти най-много обичаш, не се опитвай да гадаеш какво е обичал той“ — бе я посъветвал Алесандро. И се бе оказал прав. А после тя приседна на тревата, загледа се отново в името и годините и изрече простичко:
— Здравей! Аз съм Леонора!
Алесандро откри баба си след броени секунди и автоматично постави на гроба й розите, които носеше. Вече почти не я помнеше, но макар че пълният спомен за нея вече избледняваше, някои детайли щяха да останат завинаги с него. Спомняше си черните й дрехи, които тя носеше след смъртта на дядо му и никога не смени. Спомняше си нейните талиатели с масло и салвия, каквито, по негово мнение, не бяха в състояние да приготвят дори и в най-добрия ресторант. Спомняше си нейната крайно неочаквана любов към отбора „Калчо“ на Виченца — любов, която беше положила началото и на неговата вманиаченост към отбора и към футбола въобще. Не чувстваше скръб по баба си — само много топлота. Приклекна, за да махне няколко изсъхнали клончета от гроба, и прокара пръст по мъха. После изправи гръб, оглеждайки се за Леонора. Лесно забеляза русата й глава — беше сведена, лицето й беше скрито под падналата коса. Притесни се, когато допусна, че тя вероятно плаче, но после забеляза устните й да се движат и разбра, че тя просто се моли. Прекръсти се, но видя, че очите на Леонора са широко отворени, а позата й по-свободна и по-отпусната от позата на човек, потънал в молитва. И тогава осъзна, че за първи път през живота си тя разговаря със своя баща.