Тя не знаеше колко дълго е говорила с него. Беше започнала още от самото начало на своя живот — разказа на баща си за детството си, за изкуството си, за Стивън, за безплодието си, за развода си, за преместването си във Венеция, за Мурано, за къщата на кампо „Манин“ и за Алесандро. Разказа му и за Корадино, за невероятната й близост с него, с този техен предшественик. Спомена му и за петното на предателството, което наскоро беше хвърлено върху паметта му, за Роберто, Витория и професор Падовани. Каза му дори за Елинор, за трудните им взаимоотношения и го попита за онази Елинор, която познаваше той — онази различна Елинор отпреди толкова много години, за романтичната и безразсъдна Елинор, така различна от стегнатата и огорчена жена, която Леонора познаваше. Наговори се на воля и като че ли се почувства по-добре. Накрая вдигна очи, изпъна схванатите си крака и направи знак на обикалящия наблизо Алесандро, че вече могат да тръгват. И когато той тръгна към нея, тя се обърна с последни думи към баща си. Постави ръка с обич върху топлия камък и рече:
— Довиждане! Пак ще дойда.
И наистина го мислеше.
После двамата с Алесандро се насочиха към спирката на корабчето и се подготвиха отново да прекосят символичната река Стикс — само че този път водата щеше да ги отведе от царството на мъртвите обратно в света на живите. Леонора осъзна, че тук е намерила известен покой. Все така държеше да научи истината за Корадино, но й се отрази добре да възстанови връзката с баща си — нейният най-непосредствен предшественик. Освен това с него се говореше толкова лесно! Беше му казала всичко. Всичко, с изключение на едно.
Не му казах само, че съм бременна.
Двайсет и втора глава
Островът на мъртвите|(Част II)
Пръстта между зъбите не е особено приятно нещо.
В съня си Корадино беше в Лидо, с майка си. Семейството му беше на летен излет и слугите печаха стриди на брега, докато малкият Корадино тичаше напред-назад по брега и мокреше бричовете си в прибоя. Извикаха го да яде и той се отпусна на кървавочервените кадифени възглавници до майка си, наслаждавайки се на уханието на ванилия, което идваше от нея. И за първи път вкуси стрида — осемгодишното му небце първо отхвърли, а после прие желатиноподобното създание, което се плъзна в гърлото му. Оцени стридата едва когато бе напуснала устата му и оттогава започна дългогодишното му приятелство с тази селска храна. Вкусът й се таеше и в ситните зърна на пясъка, останал като утайка по езика му, подобно на пясък, отмит от отлива. В съня си той вкуси пясъка, плътта на стридата и аромата на ванилия, носещ се от майка му, едновременно. Но когато накрая се събуди, осъзна, че в действителност е далече от щастието.
Усети грубото зебло, притискащо лицето му. Покровът поставяше върху устните му груба целувка като на чичо му Уголино. Вечната му брада непрекъснато бодеше малкото момче, а целувката му беше целувка на предател. Корадино се опита да си поеме дъх и извърна бавно глава — сега беше малко по-добре, но мракът го задушаваше, пръстта го притискаше и той се уплаши. Когато завъртя глава, чу издрънкване на метал и усети как два студени предмета падат зад тила му — двата дуката, които Джакомо бе притиснал върху очите му след смъртта му, за да плати на лодкаря по реката Стикс. Усети монетите как се движат в косата му — студен метал за умрелите, плъзгащ се между косите на живите. В гърлото му се надигна паника и тялото му автоматично се обля в пот, докато се бореше с инстинктивното си желание да се разпищи. Не го бяха завързали, както и бяха обещали, но и нямаше нужда — и без това той не чувстваше краката си. От устата му неволно избликна тих писък, но с невероятно усилие на волята той се успокои. За да държи паниката на максимално разстояние от себе си, той започна да си припомня едно по едно, в най-големи подробности, онова, което му беше казал французинът.
— Корадино, чувал ли си за „Ромео и Жулиета“?
Корадино седеше в изповедалнята на своята църква — „Санта Мария е Сан Донато“ на остров Мурано. В неделя всички майстори идваха тук. Венецианската република не изискваше стриктно съблюдаване на религиозните обичаи — гражданското отношение по тези въпроси се обобщаваше от прочутата фраза: „Първо венецианци, а после християни.“ Ала стъкларите бяха доста по-ревностни християни от останалите, тъй като бяха в състояние да оценят даровете, които ги издигаха над обикновения човек. А с арогантността на великия артист Корадино често споделяше богохулното схващане, че той и Бог изпитват еднакво задоволство от процеса на сътворението на красота. В по-смирените си моменти се чувстваше като инструмент в ръцете на Създателя. Понякога се вслушваше внимателно в думите по време на неделната меса, но през повечето време се дивеше на византийския блясък на мозайката, която украсяваше пода на нефа. Изпитваше уважение и чувство на съпричастност с отдавна починалите майстори, които знаеха как да комбинират подобни абстрактни средства, за да получат реалистични зверове. Във вселената на мозайката природата беше странна и понякога обърната с главата надолу — на едно място орел отнасяше сърна в огромните си нокти, на друго — два петела носеха пръчка, на която висеше безпомощна лисица.