Мозайката е алегорична — тя ми разказва за собствения ми живот. Изработена е от хиляди парченца стъкло, точно както е и моят живот, и изобразява природата такава, каквато е, и такава, каквато не е. Част от моето ежедневие е все едно и също, друга част е претърпяла огромна промяна.
Днес той както винаги бе дошъл на изповед, но не при обичайния си изповедник. В мига, в който свещеникът заговори, той осъзна, че това е Дюпармьор.
Досега никога не се бяха срещали два пъти на едно и също място. И вече избягваха Венеция. Французинът се бе оказал търговец от Бурано, където Корадино бе отишъл да купи материали за работата си. Тогава костюмът му бе достатъчно ярък, за да му помогне да се слее с многоцветните рибарски къщички. После беше лодкар, който говореше на Корадино под сурдинка, докато гребеше по канала между Венеция и Джудека. А сега се оказа католически свещеник.
Всеки път промяната му е толкова съвършена, че прилича на прочутите гущери от далечните острови, които могат да се престорят на листа или скали. Имам чувството, че живея в някакъв сън или в комедия, изиграна от актьорите на „Сан Марко“.
Обаче областта, в която предпочиташе да се изявява Дюпармьор, беше твърде далече от комедията, тъй като главната му тема в момента бе Смъртта. Днес се бяха събрали, за да планират края на Корадино, въпреки че началният ход на французина като че ли омаловажаваше сериозността на задачата им.
— „Ромео и Жулиета“ ли? — не повярва Корадино. Но от опит вече знаеше, че най-добре бе да отговаря на французина директно — освен всичко друго, това пестеше време.
Въпреки че официалното обучение на Корадино беше рязко прекратено на десетгодишна възраст, когато мосю Лоази така безмилостно му бе отнет, Джакомо бе сторил всичко по силите си, за да продължи образованието му. Затова сега Корадино бе в състояние да отговори:
— Това е стара легенда, може би истина, от Верона по време на Италианските войни, за двама трагично влюбени от две враждуващи семейства. Записана е като приказка и леко поукрасена от един монах на име Матео Бандело.
— Много добре. — Гласът на Дюпармьор премина лесно през решетката на изповедалнята, но не чак толкова, че да бъде чут и откъм вратата.
— Вероятно ще ти бъде интересно да научиш, че неотдавна тази история е била превърната в пиеса — в Англия, от прочутия майстор Уилям Шекспир. Написана е по времето на кралица Елизабет, но, мисля, че и до ден-днешен се радва на популярност в английския двор. Нас обаче ни интересува последното действие на пиесата — или по-скоро, интересува теб!
Корадино зачака. От срещите им беше научил също така, че няма никакъв смисъл да прекъсва французина.
— Та в пиесата Жулиета приема отрова от Мантуа, за да избегне нежелан брак. Въпросното лекарство кара тялото да имитира смъртта във всеки отделен детайл — лицето пребледнява като платно, пулсът се забавя дотолкова, че става недоловим, огньовете на телесните течности угасват, но продължават да тлеят. Болка не се усеща. Дори и опитите за пускане на кръв на жертвата остават безплодни, тъй като кръв не изтича. В драмата Жулиета се събужда няколко дена по-късно, съвсем здрава, излизаща сякаш от дълбок сън. За съжаление обаче към този момент нейният възлюбен вече си е отнел живота, затова всичко отива на вятъра. Но това, последното, нас не ни интересува. — Безстрастното махване с ръка, с което Дюпармьор се отнесе към съдбата на двамата отдавна починали влюбени, накара Корадино да потрепери. — Същественото в случая, мой скъпи Корадино, е, че ако твоята държава е ненадмината в нещо, то това не е нито храната, нито виното — презрително изсумтяване, — а отровата! — Пое си дъх и продължи: — Предполагам, че това се дължи на многовековното дворцово изтребление, на което са се отдавали вашите Гелфи и Гибелини, вашите Борджии и Медичи, вследствие на което при вас това изкуство е по-усъвършенствано, отколкото в моята далеч по-цивилизована държава!