— Да — отговори на глас.
— Тогава го пъхни в чорапите си, преди да погълнеш лекарството. Ще ти трябва, за да прорежеш покрова и да копаеш. — И тук отново Дюпармьор реши да не споделя с майстора, че докторът, изпратен от Десетимата, като нищо би могъл да намери ножа и да го конфискува. Но тази мисъл го подсети за нещо още по-важно: — И, Корадино, онази книжка, която носиш навсякъде, онази, която описва методите ти на работа… — Срещна искрено погледа му и спокойно кимна. — Разбира се, че знаем за нея! Та трябва да скриеш и нея някъде по теб, а на нас ни остава само да се надяваме, че няма да я открият при… ъхъм… постмортем огледа. Защото ние купуваме теб и твоите тайни, Корадино, пък и ако Франция ще дръпва крачка напред пред всички останали в производството на стъкло, ние не можем да позволим тази книга да остане в града! Освен ако, естествено — тук сведените му очи се вдигнаха, — ти не пожелаеш да ми повериш тази книга още сега? Не ли? Така си и мислех.
Корадино преглътна. Едва събра сили, за да попита:
— И ако успея да се измъкна, тогава какво?
— Не „ако“, скъпи ми приятелю; а „когато“! — махна с ръка Дюпармьор, сякаш измъкването му изпод земята бе напълно сигурно. — Когато се измъкнеш, ще направиш точно това, което сега ще ти кажа!
Корадино седеше в къщата си в Мурано и съзерцаваше настъпването на нощта. Огледа с любов простичката, но удобна стая, но не след дълго погледът му беше безмилостно привлечен към стъкленицата в ръката му. Нямаше представа откога се взира в малкото шишенце — грубо изработено зелено стъкло, пълно с течност и лека утайка на дъното. Приличаше на вода от канала — да не би французинът да е бил измамен? Или по-лошо — да са му дали смъртоносна отрова вместо приспивателно. Възможно ли е Дюпармьор да си е дал сметка, че е сбъркал, като го е вербувал, а сега да е преценил, че майсторът знае твърде много, за да живее? Корадино прогони тези нездравословни мисли от главата си, като огледа изработката на стъклото с професионално око — беше неравно изработено, но капачката в гърлото пасваше перфектно, а шишенцето имаше приятен блясък.
Не е ли странно, че съдбата ми отново е поставена в ръцете на стъклото? На един стъклен съд?
Внезапно се сети за Джакомо и се изпълни с мъка за онова, което щеше да последва. Имаше чувството, че отново губи баща си. Изпълни се със смазващи душата угризения за болката, която ще причини на Джакомо — беше сигурен, че старецът ще се почувства така, сякаш губи син. Не, тази вечер ще му отиде на гости, за последен път!
Джакомо.
Би ли могъл да позволи старецът да страда, когато той самият ще бъде все още жив и вероятно проспериращ във Франция, заедно с Леонора?! Дюпармьор изрично го бе предупреждавал неведнъж да не споменава на никого за плановете им, иначе те ще бъдат разкрити. Но Джакомо? Няма да има никакви проблеми да каже поне на него, нали? Или поне да му намекне? И докато не се бе отказал от намеренията си, Корадино изтръгна тапата на шишенцето и изпи лекарството. От страх едва не повърна, но преглътна обратно горчилката в устата си, защото, ако изплюеше отровата, всичко щеше да бъде изгубено. За момент усети в устата си дъх на бадеми и се изпълни със странно чувство на еуфория. Със замаяна глава се присегна към перото, мастилницата и пясъка и надраска няколко думи на страница от тетрадката си, която после откъсна. И докато попиваше думите с пясъка, можеше само да се надява, че са истина. След това излезе от дома си и се запъти към къщичката на Джакомо, като незабележимо хвърли шишенцето в канала — така, както му беше наредено. Отровата вече течеше свободно по вените му.
Пресегна се надолу. Безчувствените му пръсти се плъзнаха бавно по тялото му като някакъв подземен паяк и напипаха очертанията на ножа от обсидиан под бричовете му. До него, увита, лежеше книгата от велен. Облекчението му, че тайните му бяха погребани с него, можеше да се сравни само с това, че ножът не е бил намерен. След три опита най-сетне измъкна черния денте от чорапа си, разкъсвайки тъканта му. Бавно, много бавно, преборвайки се с тежестта на земята, той вдигна ножа към гърдите си.
Така поне разполагам със средство да сложа край на живота си, ако не успея да се освободя.
След като се увери, че вече и краката му са будни и че може да движи всяко пръстче от ходилото си, Корадино започна да реже платнището над тялото си.