— Леонора, очевидно не ме слушаш! В настоящия момент не мога да взема на работа никого, колкото и добър да е той! Ако ще и да…
— Ако ще какво? Опитал си да го върнеш, нали?
От гърдите на Аделино се изтръгна дълбока въздишка. Без да вдига очи към нея, промърмори:
— Да, ходих да го видя. Но съседите му казаха, че е заминал.
— Заминал ли? И къде?
— И те нямаха представа. Предполагат, че е в чужбина.
Леонора се загледа в стареца. Искаше й се да изпита гняв към него, но единственото, което чувстваше, бе съжаление. Тъгата й от неизбежния ход на тази среща се компенсираше единствено от огромното облекчение, че Роберто се е махнал от града.
Изправи се. Заслиза надолу по стъпалата, мина през горещата летяща врата и влезе в работилницата. Колегите й спряха работа и се втренчиха в нея, ала без злокобното присъствие на Роберто тя усети единствено враждебност и нито помен от опасност. Почувства за последен път горещата милувка на пещта, която толкова обичаше. Тръбите на майсторите се потапяха в охладителите подобно на махала на стари часовници. Тик-так, тик-так. Времето ти изтече. Тя огледа произведенията от стъкло — същинска дъга от цветове, подредени из работилницата в различни етапи на завършеност. Усети мириса на кварца и сярата и побърза да се обърне към вратата, преди пламъците да успеят да пресушат сълзите й. Чувстваше се толкова странно в този котел от емоции. От една страна, бе по-щастлива от всякога. Предстоеше й да има дете, дете, което нарастваше в нея с всеки изминал ден. Притисна стъкленото сърце към гърдите си. Сега бебето беше голямо приблизително толкова — колкото стъкленото й сърце. Но, от друга страна, бе изгубила всичко, заради което бе дошла тук. Бе изгубила отдушника на творческата си страст, бе изгубила възможността да си изкарва прехраната.
Когато излезе навън, Леонора си взе сбогом и с табелката на улицата.
Фондамента „Манин“. Ако успея да докажа, че Корадино е невинен, ако той отново се превърне в герой, може би бих успяла да спася това място, което днес разруших!
Двайсет и пета глава
Кралят
На Корадино му се гадеше. Не можеше да прецени къде смрадта е по-голяма — в или извън каретата. Навън бяха побъркващите звуци и гнилата миризма на Париж, а вътре — задушаващият парфюм на напудрения и напомаден Дюпармьор, пременен за аудиенцията им с краля. Корадино също беше облечен пребогато, в изящен брокат. Преходът му от покрит с кал възкръснал бедняк в аристократ сред занаятчиите бе извършен по време на воаяжа. Но сега му се гадеше много повече, отколкото тогава, когато го лашкаха от баржа в лодка, от лодка на кораб, от кораб на карета.
Като нищо ще оповръщам красивите си бричове.
Париж му се струваше объркващо и адско местенце. Противно на здравия разум именно широкото пространство тук бе онова, което го потискаше. Тесните канали и улички на Венеция и Мурано му създаваха чувство на безопасност, а тук, по тези широки улици, се усещаше уязвим.
И каква воня само!
Смрадта от човешки екскременти беше навсякъде — нищо чудно, че Дюпармьор непрекъснато държеше малка, напарфюмирана кърпичка до носа си. Във Венеция поне разполагаха с ефикасен и здравословен начин за изхвърляне на човешките отпадъци — при наличието на канал пред всеки праг човек просто изхвърляше боклуците си във водата или се изхождаше директно в канала. А тук ленивата кафява Сена изглеждаше като централна артерия на човешките екскременти, заразяваща целия град с вонята си и с разнасящите болести насекоми.
И какъв шум само! Във Венеция не се чуваше почти никакъв звук, с изключение на тихия плясък на водите, докато гондолите пореха повърхността на каналите. Единственото време за какофония бе Карнавалът, когато из целия град се разнасяха приятните шумотевици от игри и веселие. А тук главата на Корадино вече беше започнала да се надува от тропота на конски копита и тракането на колелата на каретите. До този ден най-големият брой коне, който Корадино беше виждал заедно, бяха четирите бронзови статуи, бдящи като безмълвни стражи над Венеция от върха на базиликата „Сан Марко“. А тук тези създания бяха хиляди — големи, грозни и непредсказуеми. Сладко гнилата миризма на изпражненията им беше навсякъде по улиците — вдигащи пара кафяви купчинки, които добре облечените граждани на града деликатно заобикаляха.
Високите и импозантни сгради нямаха нищо общо с изящните ажури на венецианските дворци край Канале гранде. Но определено бяха много внушителни. Корадино зърна и една голяма, бяла църква, изправяща се високо в небето със своите две кули.