Макар да бе безумно уплашен, Корадино отлично съзнаваше възможностите си, затова сега, високо и ясно, изрече:
— Да, Ваше Величество! Мога!
— Хубаво — усмихна се мило кралят. После се приближи. Дюпармьор сведе глава, обаче Корадино го погледна право в очите. — Ако остана доволен от теб, ще те възнаградим пребогато! Ако ме провалиш обаче, ще установиш, че не съм по-милостив от вашите венециански лордове с техните смущаващо изчерпателни методи за раздаване на правосъдие!
С тези думи кралят се обърна и се насочи обратно към трона си, като по пътя целенасочено стъпи върху кучешкото произведение на килима. И докато огромните врати се затваряха пред Дюпармьор и него самия, Корадино забеляза подметката на сатенената обувка на краля, зацапана необратимо с лайно.
Обратно в каретата Дюпармьор се оказа необичайно весел.
— Хубаво! Вече се запозна с краля и той изглежда доволен от теб. Мисля, че всичко мина адски добре!
Корадино беше толкова слисан, че продължаваше да мълчи.
— Е, какво ще кажеш? Нали е най-великият сред монарсите, а?
— Дюпармьор, моят опит с монарсите се ограничава до тази единствена аудиенция, но не мога да не призная, че той има… интересни… маниери.
Истината е, че вашият крал е едно отвратително дете, но да озвуча мислите си не би било както дипломатично, така и безопасно.
— Чаровен е, нали? И аз мисля така! А днес беше в особено добро настроение!
Надявам се никога да нямам удоволствието да го видя в лошо настроение.
Дюпармьор се приведе напред и с традиционния си, вече добре познат на майстора делови маниер рече:
— Сега ще те заведем в твоето жилище в Трианон — мисля, че е доста добро и се надявам да ти хареса. Там вече сме ти осигурили работни дрехи. Когато се облечеш подходящо за работа, ще те заведем на строежа на двореца „Версай“. Мисля, че ще бъдеш впечатлен от строежа — макар и не съвсем довършен, вече изглежда приказен! Макар че днес видя предостатъчно други чудеса, нали?!
Корадино мрачно се съгласи. Чудеса, наистина. Беше видял крал, който не е съвсем крал. Разсъждавайки върху двойствената природа на монарха, той реши да даде глас на тревогата си, която се бе настанила от известно време в гърдите му.
— Дюпармьор, как да бъда сигурен, че мога да се доверя на теб и на твоя… на краля? Откъде мога да бъда сигурен, че ти ще доведеш Леонора при мен така, както ми обеща, и че няма да ме убиеш, когато ти покажа тайните си?
Дюпармьор срещна разтревожените му очи с абсолютна искреност в своите. Това бяха или очи на човек, който говори истината, или очи на обигран лъжец.
— Скъпи ми приятелю, имаш думата ми! Не знам как са нещата при вас, във Венеция, но във Франция думата на един мъж е закон!
— Във Венеция също е така. Дори и Десетимата, веднъж дали дума, държат на нея — за добро или лошо.
— В такъв случай ме разбираш. Та сега ти предлагам в продължение на един месец да започнеш да обучаваш нашия старши майстор в твоите методи с огледалата — за да покажеш добрата си воля. После, през следващите единайсет месеца, ще надзираваш работата по Огледалната зала. А като измине година, с дъщеря ти ще се съберете и ти ще бъдеш свободен да работиш онова, което ти душа иска — било със стъкло или не.
Звучи твърде хубаво, за да бъде истина!
— Този ваш главен майстор в стъклопроизводството — какъв тип човек е?
— Казва се Гийом Сев. Много опитен е, на зряла възраст, добър занаятчия!
Корадино поклати глава и отбеляза:
— Не става. Имам нужда от млад човек — някой с природна дарба към стъклото, с желание да се учи, но който все още не е усвоил погрешните методи! Някой, който ще се учи от мен — мой чирак, а не човек, по-стар от мен!