— Много добре — кимна Дюпармьор и се замисли. — В такъв случай ще бъде вероятно Жак Шовир — той е само чирак, но много талантлив. На двайсет и една години е.
— Перфектно! — кимна Корадино. — Но ще иска време и пълна отдаденост на изкуството! Подобни неща не се учат набързо!
Дюпармьор се облегна назад, махна безгрижно и отсече:
— Всичко ще бъде наред! Разполагаш с всичко, от което имаш нужда — време, материали, хора. Дворецът ще стане великолепен, ще видиш!
Дворецът вече беше великолепен. Облечен в новите си работни дрехи, вдъхващ приятното ухание на нова кожа от престилката и лентите на китките си, Корадино седеше с гръб към наполовина построената сграда и съзерцаваше градините. Беше се облегнал на новия зид и се топлеше на залязващото слънце, наблюдаваше как, докъдето поглед стига, градинарите оформят разкошни зелени морави, водопроводчиците отклоняват естествените водни източници към огромните декоративни езера, които току пред очите му започнаха да се пълнят — самите те перфектни огледала. Въпреки далечния звън на зидарски чук и ударите на дърводелците Корадино изпитваше покой за първи път, откакто пристигна във Франция. Над главата му падна сянка и той вдигна очи — дългурест младеж с рошава коса и тъмни очи му подаваше ръка.
— Приятно ми е, аз съм Жак Шовир.
Корадино пое ръката на младежа, за да се изправи на крака. Очевидно очакващо ръкостискане, момчето се усмихна на неочакваното движение на майстора. Очите им се изравниха. Момчето имаше добри очи — тъмни и честни. Корадино не изпитваше необходимост да търси посланието им, както беше при Дюпармьор. Освен това автоматично си даде сметка, че името „Жак“ е френската версия на „Джакомо“ — най-близкият му човек във Венеция, когото беше изоставил.
— Да се захващаме за работа, Жак! — подкани майсторът. Прегърна дружески момчето през раменете, обърна гръб на красивата панорама и го поведе към пещите.
Това момче ми харесва.
Двайсет и шеста глава
Чистилището
Когато влязох при пещите във Версай, бях отново у дома си.
Когато Жак отвори тайната стая, в която само той и новият му господар имаха достъп, Корадино видя, че всичко, за което беше помолил, му е осигурено. Ето ги съдовете с вода и ваните за амалгамиране. Ето я и пещта, с приготвени и подредени въглени, и блестяща червена топилка кристално стъкло в центъра. Ето ги и неговите тръби и лопатки. Ето ги и подложките, и клещите. Тук бяха и пигментите му: лазурносиньо, кървавочервено и старо злато, и още много други. Ето и шишенцата, и бурканчетата с нитрати, сулфати и живачни съединения. Значи тук бе отново у дома и можеше отново да заработи.
Лишените му от отпечатъци пръсти го сърбяха да хване тръбите и пигментите, най-сетне да изработи отново нещо след този дълъг месец по море и на път. Присъствието на Жак до рамото му изглеждаше нелепо предвид факта, че досега бе свикнал да работи сам. Ала днес бе денят, в който най-сетне трябваше да сподели техниките си на работа. Усети в гърдите си странната тежест на нежеланието. Не защото смяташе, че момчето никога няма да може да го надмине, а защото от десет години насам само той бе изработвал огледала по този начин и сега имаше чувството, че му се налага да се прости завинаги с нещо много ценно — с част от самия себе си, с умение, което толкова дълго време го бе определяло като човек и майстор.
Умение, което спаси живота ми, защото именно затова бях пощаден от Десетимата. А щом и това се изплъзне от ръцете ми, тогава с какво ще разполагам, което да ме пази от краля?
Дали, след като Корадино сподели тайните си, Луи XIV няма да реши, че ще минат и без него, и няма да нареди да го премахнат? От друга страна, имаше ли друг избор? Сега той беше в чистилището, очаквайки да му доведат Леонора, а споделянето на методите му бе част от сделката, която щеше да подпомогне този факт. Той се намираше в пълна безизходица. В главата му отново зазвуча неканен куплет от Данте. Спомни си, че в „Чистилище“ неговият съименник е убит от френския крал. Корадино, обреченият принц на Сицилия, беше екзекутиран от Шарл от Анжу след проваления атентат. Бащата на онзи Корадино — крал Манфред, също беше убит като неговия.
Ала когато се обърна и срещна погледа на топлите кафяви очи на Жак — бляскави и нетърпеливи, споделящи любовта на Корадино към този занаят — той като че ли се успокои и реши да остави настрани мрачните мисли. Той нямаше син, на когото да предаде уменията си, и сигурно никога нямаше да има, така че това беше неговият шанс да сподели познанията си и, ако е възможно, да се наслади на процеса на преподаването им.