В романтичните си представи Алдо Савини се превърна в рицар, защитник на каузата на красивата руса Принцеса. Виждаше се как се изправя срещу черния рицар — Ермано Падовани, в тълкуване на библиографските списъци. И бе твърдо решен да й помогне пръв да направи своя пробив, преди професора, така че да се превърне в нейния герой.
Зимата беше студена и през дългите мрачни месеци рицарските фантазии на Алдо Савини взеха нов обрат. Защото не след дълго стана ясно, че Принцесата е бременна. Той видя как коремът й се издува, как ангелското й лице се закръгля и как тя заприличва на херувим. Веднъж я забеляза, потънала в данните на поредния търговски регистър, с коса, отметната от едната страна на лебедовата й шия, да си записва нещо в тетрадка, поставена върху корема й. Библиотекарят едва не припадна. Той, Алдо Савини, щеше да я спаси от лапите на подлия изкусител, който и да е той! Ще й помогне да довърши търсенето си. Но за да допринесе за този пробив, се налагаше да помисли добре.
А после, един ден, пробивът настъпи.
От няколко седмици Алдо започваше да забелязва, че в проучването започват да се прокрадват определени френски елементи. Въпроси за товарителници, за двореца „Версай“, за търговията със стъкло до Париж, за двора на Луи XIV, Краля Слънце. А после го озари прозрение — ако Принцесата се интересуваше от някой европейски двор от седемнайсети век, има само една вездесъща личност, която винаги би могла да й помогне — персонаж, произлизащ от същия този град.
Венецианският посланик.
Принцесата се развълнува безкрайно, когато той й показа документа. След като го прочете три пъти, тя завлече големия куп писма до бюрото му със скорост, която го накара да се уплаши за положението й, вече доста напреднало. А после започна да го моли да й направи копие, докато той не отстъпи — занесе въпросното писмо до служебната стая, където се съхраняваха специализираните скенери и принтери. Квадратни и много скъпи, тези машини можеха да копират дори най-крехкия пергамент с помощта на инфрачервена лазерна технология. Тези документи не биваше да бъдат излагани на безмилостните светлинни лъчи на обикновения офис ксерокс. Нежно и внимателно Алдо Савини копира листите от писмото и ги отнесе обратно на Принцесата, която чакаше на бюрото му. Тя грабна страниците и ги вдигна над корема си с лице към себе си, като че ли не искаше детето й да ги прочете. Изглеждаше развълнувана и като че ли не особено щастлива. И въпреки това не забрави добрите си обноски и го дари с една от своите перлени усмивки.
— Благодаря ви, синьор Савини! — рече.
Той вдигна нагоре очилата си за кураж, ала тя вече се бе обърнала, преди да успее да й прошепне името си:
— Алдо.
Тя не го чу. Вече крачеше между рафтовете с книги и мисълта й беше далече оттук. И в традицията на великите рицарски нрави, на която Алдо Савини бе такъв почитател, той никога повече не я видя.
Двайсет и осма глава
Посланикът
Когато Жюл Ардуен-Мансар, главен архитект на двореца „Версай“, показа на Корадино плановете за онова, което той наричаше „Залата на огледалата“, дори и стъкларят за момент си помисли, че е невъзможно да бъде направено. Трябваше да има двайсет и едно големи огледала, всяко от тях с двайсет и един панела. Всеки панел трябваше да бъде изящен, плосък, истински и с кристалночисто отражение. Стъклото трябваше да изглежда като едно цяло, без никакви нарушения на отразения образ. Освен това, всяко огледало трябваше да отразява точно прозореца срещу него, така че външната и вътрешната светлина да си подадат ръце и да създадат, по думите на Ардуен-Мансар, най-светлата зала на света. Също така по тавана щеше да има фантастична серия фрески, изобразяващи живота на краля и чудесата на Франция. Те пък щяха да бъдат нарисувани от кралския художник Шарл льо Брюн и неговите чираци.