При все това тя знаеше, че преди зазоряване е най-мрачно. Разходката на Леонора до вкъщи беше за пореден път съпътствана от кошмарни сенки — и сега не беше само духът на Роберто (Той дали наистина е напуснал Венеция или може би е още тук?), а също така и зловещото присъствие на посланика, чието писмо тя току-що бе прочела. Писмо, пълно с думи, осъждащи Корадино и обричащи го на смърт. Ето тези два призрака я следваха чак до дома. С напредването на вечерта въздухът постепенно замръзваше, а дъхът й започваше да се събира на кълба пред устата й. Тя се опита да ускори крачка, но огромният й корем тежеше невероятно върху краката й и костите я боляха. Осмият месец на бременността и заледените тротоари не спомагаха никак за ускоряване на придвижването. Дворците и къщите я отблъскваха с безрадостните си фасади. Там, където някога всичко беше злато и кехлибар, днес властваха зеленото и сивото. Леонора си спомни нещо, което й беше казал Алесандро — че във Венеция луната светела в зелено заради светлинните отражения от каналите. И тази вечер беше точно така, но зеленикавият отблясък беше призрачен, страховит — придаваше на всяка жива плът окраска на мъртвец. Дори самият канал наподобяваше корито със студено, зелено стъкло. Градът бе изстинал и се бе втвърдил. За нея тук нямаше убежище — така казваха къщите. Ти вече не си една от нас. Даже статуята на Даниеле Манин, превърната от вечерния здрач в зелен демон, я гледаше обвинително от своя пиедестал. Неговото медно превъплъщение бе доказателство за лоялността му към града и с него той поставяше под въпрос нейната лоялност. Приветства светналите прозорци на дома си като морски фар, който щеше да я отведе към спокойно пристанище.
Прозорците ми светят? Значи там има някой! Алесандро?
Сърцето й заби лудо и болезнено, докато пъхаше ключа в ключалката. Оказа се, че не бе той — бе неговата братовчедка, Марта. Тя седеше на масата в кухнята, отворила пред себе си местния вестник. Когато видя поруменялата от студ и надежда Леонора, тя вдигна очи и й се усмихна.
— Студеничко е, нали?
Леонора кимна и започна да сваля ръкавиците и шаловете си.
Да, ден за плащане на наема. Бях забравила. Добре че Аделино ми изплати остатъка от заплатата ми. А следващия месец само един бог знае какво ще стане. Като нищо ще изгубя и този дом.
Докато прекосяваше кухнята, за да извади парите от мароканския тиган с капак (скривалище, което би било очевидно и за най-неопитния крадец), тя чу как Марта тактично затваря скандалния за наемателката си вестник. Леонора й плати авансово месечния си наем и после й предложи чаша вино. Хазяйката й първоначално се поколеба.
— Не съм много сигурна, но… всъщност защо не?!
Леонора отвори бутилка червено вино, а на себе си наля чаша вода от чешмата. Докато водата се стичаше по ръцете й и ги вкочаняваше още повече, тя погледна новата си приятелка с периферното си зрение. Братовчедката на мъжа, когото обичаше. Но двамата наистина нямаха никаква видима прилика, нищо, което да й направи впечатление. Въпреки това тази вечер тя долови нещо от него у Марта — добре познатото й колебание, дистанцираност, скованост. Леонора напълни чашата си с вода и отнесе двете чаши на масата.
Какво ли крие от мен?
Седна. На масата се възцари мълчание. Накрая, като че ли взела решение, Марта заговори:
— Алесандро ще идва ли тук тази вечер?
Леонора вдигна очи не без известна изненада. По време на бременността си не беше виждала Алесандро така често, както би искала, но иначе двамата прекарваха достатъчно време заедно, за да създадат впечатлението, че са двойка. Когато беше с нея, той беше образцов приятел и бъдещ баща — говореше на нарастващия й корем, рисуваше с думи бъдещото им дете и й помагаше да направи неизбежните и така вълнуващи промени на апартамента. Ала въпросът за общото им съжителство все така оставаше неразрешен — по някаква неясна причина той упорито избягваше да говори за това. Апартаментът се променяше бавно, но сигурно с оглед на бъдещото бебе, но при нито един от плановете им той не спомена и за себе си. Важните празници прекарваха заедно, така че не бе изненадващо, че Алесандро й бе обещал тази вечер да дойде, за да могат утре заедно да отидат на фестивала. Затова тя напълно уверено отговори на братовчедка му:
— Да, ще дойде след работа.
Марта кимна. Помести се в стола си, пое си дълбоко дъх и незнайно защо придърпа вестника към себе си.