— Как се казват надзирателите? — попита тя. — Предполагам, че си се страхувал да ги споменеш в писмото си.
Той машинално се огледа и отговори:
— Не ме беше страх, но ми хрумна, че цензорите ще ги изрежат. Сега ще ти ги кажа: Мууни и Чърнивър.
— Мууни и… — Тъмносините й очи се втренчиха в него.
— Чър-ни-вър.
— Ще ги запомня. Най-важното в момента е лекарското заключение. Поискай го незабавно. Рентгеновите снимки могат да почакат. По-късно ще приложим и тях.
— Добре, скъпа. — Опитваше се да си спомни някоя забавна случка, с която да я разсмее. Докато беше в лечебницата, бяха възникнали няколко комични ситуации, но сега сякаш бяха заличени от паметта му. Усмихна се и каза:
— Сигурно както винаги ще вечеряш със Съливан.
— Както винаги ли? — Тя отново се намръщи.
— Ами… нали днес е неделя. Винаги се срещате в неделя вечер, нали?
— Не „винаги“, Фил. Съобщавала съм ти за всяка наша среща и дори съм ти разказвала за какво сме разговаряли и какво е било менюто.
Беше права и Картър млъкна. Все пак не можеше да забрави намеците, които Гауил беше направил в последното си писмо, макар да си казваше, че онзи сигурно преувеличава или си измисля какво ли не.
— Никога не си споменавал за храната тук — обади се Хейзъл.
Думите й го накараха да се поусмихне.
— Мисля, че няма да ти хареса. Ядем свински бузи… — Той млъкна и мислено добави, че им дават още какви ли не гадости, за които затворниците имаха специални названия.
— Поне на мен можеш да се оплачеш — промълви тя. — Бих дала всичко, за да споделя неволите с теб.
Болката ставаше все по-нетърпима и Картър се страхуваше, че ще загуби съзнание. Побърза да отговори:
— Дори не искам да си представям, че си в затвора. Не желая да научиш подробности за живота ми тук, защото ще се отвратиш. Понякога дори не искам да гледам снимката ти — имам чувството, че ще те омърся.
Тя изненадано вдигна глава и в очите й проблесна страх.
— Скъпи…
— Не ме разбирай погрешно — държа на посещенията ти. — Едри капки пот се стичаха по лицето му.
— Две минути до края на свиждането — обади се надзирателят.
Картър невярващо погледна часовника и видя, че действително са изминали осемнайсет минути.
— Господин Магран каза, че вече е писал на управителя на затвора за онова, което са ти направили…
— Няма да получи отговор — побърза да я прекъсне той.
— Защо? Нали е длъжен да отговори на твоя адвокат?
— Изразих се неточно — каза Картър, опитвайки се гласът му да не издаде тревогата му. — Ще пише на Магран, но съм сигурен, че няма да спомене нито дума за изтезанието.
Хейзъл закърши пръсти.
— Ще видим. О, миличък, как ми се иска да хапнеш нещо, приготвено от мен!
Той се засмя и се почувства така, сякаш някой го беше ударил право в сърцето.
— Тук има един старец на име Мак, който наближава седемдесетте. Не говори за нищо друго, освен за гозбите на жена си — ябълков сладкиш, телешко задушено, палачинки. — Той избухна в смях и раменете му се разтърсиха. Хейзъл също се засмя и лицето й сякаш се преобрази. — Знаеш ли кое е най-забавното? — Той избърса сълзите си. — Всички се оплакват колко им липсва сексът със съпругите и любовниците им, а дядкото се жалва от липсата на домашна храна. Прекарва цялото си свободно време в изработване на макети на кораби. Всъщност, откакто съм тук, работи само върху един макет, който е дълъг метър и половина, и съкилийникът на стареца протестира, че заемал прекалено много място. Килията му ехей там. — Той посочи надясно, сякаш помещението се виждаше.
— Край на свиждането! — провикна се надзирателят.
Картър бавно се изправи, без да откъсва поглед от Хейзъл.
Тя също стана. Още няколко секунди и щеше да си отиде.
— Миличък, това е първият човек, за когото ми разказваш. Искам да го правиш по-често, съобщавай ми всички подробности в писмата си. Довиждане до следващата неделя. — Изпрати му въздушна целувка, обърна се и излезе.
Картър пое дългия обратен път. Знаеше, че не ще издържи двайсетте минути с Магран, ако не му инжектират още една доза морфин. Когато стигна до края на блока, зави наляво и се озова пред килията на Мак. Вратата беше отворена, но той минаваше с шкурка корпуса на кораба и беше толкова погълнат от работата си, че не забеляза Картър. Макетът още не беше боядисан, но старецът беше доста напреднал с изработката — такелажът беше готов.