— Здравей, Мак. Помниш ли ме — казвам се Картър.
— Здрасти — любезно отвърна старецът, макар очевидно да не го беше познал, и отново се върна към работата си. — Имаш ли време да си поговорим?
— Не, съжалявам. Ще ти се обадя някой друг път — смотолеви и отмина.
Знаеше, че Мак е изградил свой свят, и му завиждаше. Старецът дори не беше забелязал бинтованите му ръце и това му подейства успокояващо. Хрумна му, че Мак дори не го е видял, само е чул гласа му.
Четвърта глава
След като Пит му инжектира нова доза морфин, той седна на един от бамбуковите столове в дъното на лечебницата. Беше толкова нервен и напрегнат, че краката му трепереха и токовете на обувките му потрепваха по пода, застлан със сив линолеум. Посещението на Хейзъл го бе накарало да осъзнае ужасяващия факт, че през последните три месеца съзнателно се е опитвал да забрави действителността. Оказало се бе обаче, че тази въображаема „броня“ не е неуязвима. Лесно беше да се самозаблуждава, докато беше заобиколен от затворници или под наблюдението на доктор Касини. Ала минутите, които беше прекарал с Хейзъл, сякаш отвориха очите му за истината. Нетърпимата болка напълно бе сломила духа му. Беше хленчил пред Хейзъл, не бе успял да скрие горчивината си и се беше проявил като пълен неблагодарник. Накратко, бе постъпил точно така, както не би трябвало.
Облегна се на стола и постепенно почувства чудотворното въздействие на морфина, който нападаше болката и както обикновено, печелеше битката — надмощието му щеше да продължи около два часа. Сетне болката щеше да събере сили, да контраатакува и този път да победи. Подобно на играта, наречена „затвор“, това също беше игра — безсмислена и нереална. За Картър затворът представляваше поредица от ужасни преживявания, след всяко от които той полагаше усилия да се приспособи към заобикалящата го действителност. Спомняше си неописуемото си смущение, когато го накараха да се съблече гол заедно с дузина други мъже, които приемаха тук в същия ден; един имаше циреи по гърба си, друг, с превързана глава, още не беше изтрезнял и бърбореше несвързано. Най-силно впечатление му бе направил двайсетинагодишен младеж с белязано лице и с изящно очертани устни като на момиче — питаше се дали зад невинното му ангелско изражение не се крие най-опасният престъпник. Спомняше си отвращението, с което за пръв път беше вкусил затворническата храна, ужаса си през първите вечери, когато изгасваха осветлението и той неспокойно се мяташе на леглото си, докато призори прозвучеше сигналът за ставане; потръпваше при мисълта за първите студени декемврийски нощи, особено за онази, когато беше съблякъл дрехите си, беше ги намокрил и ги беше напъхал в цепнатините в каменните стени на килията. Ханки, който му помагаше, като осветяваше стената със запалена клечка кибрит, го беше поздравил за гениалната идея да намокри дрехите, за да се получи по-добро уплътнение, но лошото бе, че пукнатините бяха прекалено много. Спомняше си как беше прекарал Коледа в леглото, тъй като беше с бронхит, спомняше си и как за пръв път бе получил предложение от хомосексуалист. Най-странното беше, че малко или много, беше свикнал с всичко това или поне се беше научил да го търпи, без да изпитва гняв. Дори изтезанието беше понесъл смело, ала започваше да се страхува, че смелостта ще го напусне. Питаше се какво ще се случи, ако болката стане още по-натрапчива и по-нетърпима. Представи си как тича по коридорите, надавайки оглушителни писъци, как замахва да удари с юмрук надзирателите, които се опитват да препречат пътя му… докато накрая са принудени да го застрелят… или пък той сам разбива главата си в каменната стена.
Кларк се приближи и му съобщи, че има посетител. Картър си приготви нес кафе с вода от чешмата, прибави три лъжички захар, надявайки се да усети прилив на сили, и изгълта отвратителната напитка. Получи пропуск от Кларк и слезе с асансьора.
За втори път през този ден измина дългия път до помещението за свиждане. Хрумна му, че няма представа как изглежда Магран, но адвокатът със сигурност ще познае него по превързаните ръце. Изпъна рамене — искаше да му направи добро впечатление. Най-силното му желание беше да изглежда не невинен, а самоуверен; сигурен беше, че Магран ще сподели впечатленията си с Хейзъл.