Бог да те благослови, скъпа моя. Обичам те, не мога да живея без теб. Прекратявам писането поради липса на място.“
Буквата „Ф“ беше съвсем миниатюрна. Картър се извърна, просна се по корем в леглото и притисна лице към възглавницата. Беше изтощен от писането, както и от самосъжаление. Въобразяваше си, че е постъпил геройски, като е поздравил Хейзъл, задето заминава със Съливан, ала внезапно беше осъзнал, че не е никакъв герой. Решението му да услужи на Ханки не беше продиктувано от смелост, а от желанието му да се подмаже на един мръсник. Колко глупаво от негова страна да не се досети, че Ханки му е скроил номер. Всъщност, ако се върнеше няколко месеца назад, разбираше, че и тогава е постъпил глупаво. Дори кръгъл идиот не би подписал нещо, което не е прочел или проверил, но той беше сложил подписа си върху разписките на „Трайъмф Корпорейшън“. Възможно е цените да са били надути още когато е разписвал документите, ала Картър не би могъл да открие измамата. Спомни си и абсурдния случай, когато не беше отговорил на третия въпрос по време на последния изпит в „Корнел“, тъй като не беше прочел до край условието или не бе обърнал страницата. Оценките в дипломата му бяха добри, но щяха да бъдат отлични, ако беше отговорил на трите въпроса. Един от професорите му беше дал добро препоръчително писмо, което не беше необходимо на Картър, тъй като работата му беше осигурена още преди да завърши университета. Никога не се беше сблъсквал с трудности или проблеми, през целия му живот всичко му беше поднасяно като на тепсия… докато не беше попаднал в затвора. Майка му бе починала при раждането му, а баща му — само пет години по-късно, но момченцето беше поверено на своя добродушен, бездетен и заможен чичо Джон, който го бе отвел в Ню Йорк. Една, съпругата на Джон, глезеше детето повече от собствена майка, защото то беше чаровно и умно. Парите, които малкият Фил беше наследил от родителите си, бяха вложени в попечителски фонд и му осигуриха отлично образование, прекрасни дрехи, кола, когато навърши осемнайсет, както и вниманието на много момичета. Никога не му се беше налагало да работи през лятната ваканция. След като завърши училище и се сдоби с апартамент в Манхатън, през леглото му минаха много любовници. Сега осъзнаваше, че връзките му с различни момичета са били повърхностни и чрез тях той е задоволявал суетата си. Животът му се промени, когато се запозна с Хейзъл Олкот. Младата жена беше сгодена за някой си Дан, търговец, притежаващ плантация в Бразилия. Картър я бе видял за първи път на празненството, организирано от негов приятел в Ню Йорк. Красотата й го бе поразила, заловил се бе да разпита домакина за нея и беше научил за търговеца Дан, който също присъстваше на тържеството и беше трийсетинагодишен и изключително самоуверен. Същата вечер Хейзъл го покани на празненство по случай рождения ден на майка й и той прие, макар да знаеше, че ще бъде разочарован, тъй като щеше да присъства и годеникът. Ала великият Дан не беше на тържеството, а Картър очарова Хейзъл, майка й и гостенките на средна възраст. Последваха нови срещи, защото годеникът бе зает с делови пътувания, въпреки че до деня на сватбата оставаше само месец. Фил усещаше, че младата жена го окуражава, но се срамуваше да й се обясни в любов, тъй като за първи път в живота си чувстваше, че щастието ще му изневери. Навярно и Хейзъл би решила, че обяснението му би било проява на лош вкус, защото всички знаеха, че е сгодена. Когато денят на сватбата наближи и младежът реши, че няма какво да губи, заеквайки призна чувствата си на Хейзъл. Тя изобщо не се изненада, а заяви: „Знам, че ме обичаш, но не се безпокой — преди три седмици скъсах с Дан“. Това беше истинско чудо. Картър беше неописуемо щастлив. Щастието му продължи точно седем години и два месеца, докато Уолъс Палмър не падна от скелето.
С леля му Една си разменяха писма само веднъж годишно. След смъртта на съпруга си тя беше отишла да живее при сестра си в Калифорния. Последното си писмо Картър й беше изпратил преди започването на съдебния процес. Отначало си мислеше, че кошмарът ще свърши и недоразуменията ще бъдат изяснени, затова не искаше да обременява седемдесетгодишната старица с проблемите си. Ала кошмарът продължаваше. Картър си казваше, че трябва да пише на леля си. Неколцина приятели от Ню Йорк бяха прочели във вестниците за задържането му и му бяха изпратили съчувствени послания, на които той не бе отговорил, макар че трябваше да го стори. Изпитваше ужас при мисълта, че трябва да им пише. Ала знаеше, че мълчанието му би могло да се изтълкува като признак, че е виновен.