Събуди се и усети, че нервите му са опънати. Приседна в леглото и погледна часовника — беше десет и двайсет. Отново се отпусна в постелята. Лицето му беше потно, дишаше на пресекулки. Преглътна, посегна към чашата с вода и откри, че е празна.
С крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Доктор Касини стана от стола в ъгъла на стаята и усмихнато се приближи към него; очите му изглеждаха огромни зад очилата.
— Не искам инжекция — промърмори Картър.
— Не съм ти предложил. Май сънуваше някакъв кошмар.
— Ъ-хъ. — Картър стана да си налее вода. Носеше чашата между кутретата и показалците си. Отначало всички му се присмиваха, но странният му метод вече не правеше впечатление на никого. Най-трудно се справяше с копчетата на ризата и на панталоните си.
Доктор Касини, който още стоеше до леглото му, промълви:
— Мисля, че ако предпочиташ, още утре можеш да се върнеш в килията си.
В думите му се долавяше някакво предизвикателство. Очевидно смяташе, че пациентът е излекуван. Ушите на Картър бучаха от морфина.
— Можеш да останеш и тук, ако искаш да ни помагаш — продължи Касини. — Сам виждаш, че ни трябват хора, дори и с осакатени ръце. — Наклони глава и се втренчи в него, сякаш на Картър предстоеше да направи избор, от който зависеше съдбата на човечеството. — Ако се върнеш в килията си, ще ти дадат работа, въпреки че не мога да си представя какво би могъл да вършиш. След седмица, когато отоците спаднат, ще направим нови рентгенови снимки. Може би ще е по-добре да бъдеш тук, в лечебницата.
Какво ли се опитваше да каже? Картър усети, че му се повдига. Представи си вонята на дезинфекционните средства, подлогите, раните от залежаването по гърбовете на пациентите… освен това изпитваше ужас при мисълта, че може да се пристрасти към морфина, тъй като в лечебницата достъпът до дрогата беше почти неограничен.
— Няма да ти бъде лесно да се добереш до морфин — заяви Касини, като че беше прочел мислите му.
— Знам. Нали обещахте да ми дадете нещо друго?
— Няма да успокои болките ти. — Лекарят скръсти ръце и се усмихна.
Внезапно на Картър му хрумна, че Касини е наркоман. И преди му беше минавала подобна мисъл, но изобщо не го беше грижа за това. Ала този път му се стори, че лекарят го насърчава, че иска да го направи като него зависим от дрогата.
— Все пак ми се иска да опитам с хапчетата — промърмори Картър и седна на леглото си.
— Добре. Ще ти ги дам утре сутринта, после можеш да се върнеш в зверилника. — Тръгна към вратата, обърна се и добави: — Обади ми се, ако не успяваш да се справиш с възложената ти работа. Ще се опитам да ти помогна.
Пета глава
На следващата сутрин връчиха на Картър дузина таблетки, дрехите му и пропуск, след което той се отправи към Блок A. Доктор Касини беше бинтовал палците му като предпазна мярка.
Минаваше девет. Всички затворници бяха на работа. Някакъв непознат надзирател взе пропуска на Картър, изгледа превързаните му ръце, сетне го поведе към предишната му килия и отключи вратата. Картър забеляза двете табелки с изписани върху тях номера и двете хавлиени кърпи, окачени до умивалника, и разбра, че тук вече спят двама затворници. Единият със сигурност бе Ханки, тъй като на масата стоеше любимата му цветна снимка на пищна блондинка.
— Май ще трябва да донесем походно легло — обади се надзирателят.
В много от килиите спяха по трима затворници, въпреки че тесните помещения бяха предназначени само за един човек. Картър се ужаси при мисълта, че отново ще бъде заедно с Ханки, но присъствието на трети затворник правеше положението още по-нетърпимо. Обърна се към надзирателя и колебливо попита:
— Няма ли друга килия?
— В пропуска пише, че те изпращат в №9. Чакай тук. — Той се отдалечи.
Картър знаеше, че трябва да се въоръжи с търпение. Прекоси коридора и се отпусна на дървената скамейка. Надзирателят се върна след около четирийсет и пет минути и му нареди:
— Хайде, влизай. Ей сега ще донесат походно легло.
Картър се върна в килията. Озърна се, питайки се къде да остави вещите си. Сложи вързопчето с дрехите си в ъгъла до вратата, сетне приседна на долния нар.
След малко непознат затворник внесе походното легло. Картър се опита да му помогне, ала превързаните му ръце бяха непохватни.
— Не се притеснявай, приятел — успокои го младият тъмнокос затворник, който приличаше на италианец, сетне ловко разпъна леглото, сякаш беше правил това много пъти. — Да не би да са те изтезавали? — прошепна.