— Хей, Картър!
— Погледнете, това е Картър!
— Хей, ти! — Разнесе се авторитетният глас на надзирател.
Сетне върху темето на Картър се стовари палка и ушите му забучаха. Краката му се подкосиха, усети силен удар в корема, пред очите му причерня. Дочу оглушителен рев, като че около него бушуваше океан. Разнесе се вой на сирена. Чувстваше как го тъпчат десетки крака, но усещаше болка единствено в палците. Влачеха го за ръцете, сетне го облегнаха на решетките и той се свлече на пода.
Някой три пъти пронизително изсвири. Внезапно настъпи тишина, нарушавана само от виковете на надзирателите. През полуотворените си клепачи Картър наблюдаваше как плътната колона от затворници забавя крачка и се разделя, сякаш беше настъпил отлив. Дочуваше се единствено скърцането на гумените им подметки върху каменната настилка. Внезапно той забеляза недалеч от себе си надзирател, който лежеше сред коридора. Лицето му беше окървавено, фуражката му беше отхвръкнала встрани. Двама надзиратели с извадени пистолети се приближиха към колегата си, като оглеждаха затворниците, които продължаваха да отстъпват. Единият униформен се повдигна на пръсти и изкрещя:
— Кой го направи? Кой удари този човек?
Стотиците затворници като че се вкамениха и сякаш дори не дишаха.
— Всички да влязат в килиите си. Всички, без изключение, ясно ли е?
Прозвуча стенание, последвано от ропот, макар че лицата на мъжете бяха безизразни и устните им не се помръдваха, после някой се изкикоти пискливо като жена. Постепенно затворниците се размърдаха и с провлечени стъпки се отправиха към килиите си. Един от надзирателите обърна обезумелите си очи към Картър, сетне се приведе към колегата си, който бе коленичил до човека, проснат на пода. Едва сега Картър видя, че това е Чърнивър.
Вратата на „клетката“ издрънча, появиха се още четирима надзиратели с пистолети и изтичаха покрай последните затворници, които отиваха към килиите си. Тежките им обувки потрепваха по каменния под.
— Какво се е случило с Чърни? — изкрещя единият.
— Мъртъв е.
— Кой го уби?
— Ами… всички. Всички!
Коридорът беше направо задръстен.
— Човекът е прав, ама и ти трябваше да пукнеш! — гръмко се провикна някой и думите му бяха възнаградени със смехове и подсвирквания. — Изхвърлете го на боклука!
Новодошлите надзиратели затичаха напред-назад, размахваха пистолетите си и крещяха на хората в килиите:
— Млъквайте! Затваряйте си устите, иначе ще ви застреляме!
Друг с мощен глас се провикна:
— Затворете вратите! Всички врати да се затворят!
От четирите етажа се дочу потракването на металните врати.
Вече всички бяха затворени, ала заключването им ставаше чрез специален механизъм, намиращ се до „клетката“.
Надзирателите крачеха напред-назад по коридора и строго се взираха в хората в килиите, опитвайки се да им вдъхнат страх. Внезапно се разнесе странен звук, сякаш жужаха хиляди пчели или силен вятър блъскаше по стъклата. Картър се загледа в килиите отсреща и видя, че затворниците зад решетките изобщо не движат устните си, но при все това страховитият звук изпълваше целия блок.
— Престанете да тананикате! — изкрещя надзирател. — Веднага престанете или един по един ще ви изпратя в Дупката!
Звукът се усили. Заключващият механизъм беше включен, дочу се съскането на пневматичните спирачки.
— Престанете да тананикате! — отново извика униформеният, ала думите му нямаха никакъв ефект.
Двама надзиратели понесоха трупа на Чърнивър към „клетката“. Единият се спъна и за малко щеше да падне. Някой истерично се изсмя.
Няколко метални врати издрънчаха, последваха ги други. Шумът беше оглушителен, като че идваше от гигантска машина, която всеки миг щеше да се разпадне. В блока нахлуха нови надзиратели и закрещяха на затворниците, ала грохотът напълно заглушаваше гласовете им. Някой стреля, колегите му го последваха, насочвайки пистолетите си към тавана. От дулата излизаше дим. Ненадейно се възцари толкова дълбока тишина, че се чуваше задъханото дишане на надзирателите, които трескаво се оглеждаха дали някой затворник ще се осмели да помръдне. От горния етаж долетя свистенето на заключващия механизъм.
Мууни и негов колега бавно обиколиха с насочени пистолети килиите, убедиха се, че опасността е отминала, и бързо се отправиха към „клетката“ в дъното на блока. Затворниците нададоха стон. Знаеха, че ще бъдат лишени от обяд.