— Правя услуга на Ханки. Той не може да се движи, глезенът му е изкълчен.
— Подай си ръцете. — Мууни свали белезниците, прикачени към колана му.
— Не съм откраднал цигарите. Попитайте Ханки.
— Дай си ръцете!
Той се подчини.
Надзирателят му постави белезниците. В този момент в двете намиращи се наблизо тоалетни едновременно се пусна водата. След миг иззад Мууни изникна някакъв пъпчив затворник и по лицето му се разля злорада усмивка. Отначало Картър си помисли, че надзирателят се шегува. Няколко пъти го беше виждал да разговаря с Ханки, дори веднъж закачливо го беше заплашил с палката си. Внезапно осъзна, че работата е сериозна. Знаеше, че Мууни не го обича и че подигравателно го нарича „професора“.
— Тръгвай пред мен — извика надзирателят.
Докато разговаряше с Картър, обитателите на съседните килии се бяха смълчали, постепенно на етажа се възцари мъртвешка тишина.
Картър отново се подчини на заповедта. В дъното на коридора се намираха двете стълби за втория етаж, асансьорът със зарешетена врата, който Картър беше видял да използват само два пъти за превозване на болни, както и две врати, вградени в каменната стена и снабдени със солидни ключалки. Едната водеше към съседния Блок B, а другата към Дупката, както наричаха тук карцера. Мууни избърза напред и откачи от колана си връзката ключове. Мъжете от най-близките килии тихо изстенаха и звукът се разнесе по коридора като свистене на вятър.
— Какво се е случило, Мууни? — попита някой и още преди да се обърне, по самоуверения глас Картър предположи, че се е приближил още един човек от охраната.
— Спипах великия инженер да продава цигари. — Мууни отвори вратата и побутна напред Картър.
Стълбите водеха надолу. Това беше Дупката. Картър слезе няколко стъпала и спря. Беше чувал да говорят за карцера. Дори ако затворниците преувеличаваха — а те положително се опитваха да сплашат новодошлите, — подземието беше помещение за мъчения.
— Слушайте, такава незначителна простъпка се наказва само с няколко „черни точки“, нали? — обърна се той към надзирателите.
Те покровителствено се засмяха, сякаш бяха чули изявленията на слабоумен.
— Хайде, слизай — обади се Мууни и го блъсна напред.
— Натрупал си толкова „черни точки“, че не мога да ги пресметна, пък и ти сигурно ще се озориш.
Картър залитна, но успя да запази равновесие и заслиза по стъпалата — знаеше, че ако падне, не ще успее да се предпази от удара, тъй като ръцете му бяха оковани. Имаше горчив опит от първия си ден в затвора, когато белезниците бяха прикрепени към кожения му колан.
Действително имаше много провинения, ала това се дължеше на факта, че още не знаеше какво е забранено и какво е разрешено да прави. Можеше да получиш „черна точка“, задето си напуснал строя на отиване към трапезарията, задето си казал „извинявай“ или каквото и да било на път към работното си място (но не и когато си се връщал в килията), задето си сресал косата си в даден момент, ако прекалено настойчиво си се взирал в някой посетител през двойната решетка в края на Блок A. Заради различни простъпки четири недели на Картър му беше забранено свиждане с жена му. Още по-неприятно беше, че при всеки от тези случаи той вече беше изпратил на Хейзъл разрешените две писма седмично и не можеше да я предупреди да не идва в неделя.
Не съществуваше списък на правилата, които затворникът да спазва, за да не бъде наказан. Картър подробно беше разпитал свои „колеги“ как да избегне наказанията. След като му изброиха трийсет-четирийсет възможни провинения, един от затворниците примирено се усмихна и заяви:
— О, сигурно има над хиляда простъпки, заради които да се заядат с теб. Важното е да се намира работа на куките, та да не скучаят.
Картър си помисли, че сигурно ще го затворят за едно-две денонощия в карцера. Пое си дълбоко въздух и се опита да разсъждава философски: няма вечно да остане в избата, не е голяма загуба, че ще пропусне няколко закуски, обеди и вечери — и без това храната тук е отвратителна. Единственото, за което съжаляваше, бе, че не ще успее веднага да прочете поредното писмо от Хейзъл, тъй като пощата се раздаваше на затворниците в 5.30 вечерта.
Внезапно стъпалата свършиха.
Картър усети странната миризма на мухъл и добре познатата воня на урина.
Мууни осветяваше с джобното си фенерче пътя пред себе си и пред колегата си на име Чърнивър, а затворникът беше принуден да слиза напосоки. Сега Картър се озърна и видя килиите, за които му бяха разказвали. Всъщност не бяха точно килии, а тъмни дупки, където човек не би могъл да стои изправен. Пред всяка врата имаше високо стъпало и затворниците трябваше да пропълзяват в килията. Картър си спомни, че затворът е бил построен през 1869 година и навярно карцерът беше част от първоначалната сграда и не подлежеше на преустройство. Говореше се, че в останалите помещения били извършени редица подобрения.