Посещаването на неделната проповед беше задължително за всеки затворник, който беше на крак, затова Картър отиде на църква. Направи му впечатление, че го поздравиха много затворници, които досега изобщо не му обръщаха внимание. След като изпяха химните и казаха молитвите, свещеникът заговори за надзирателя Томас Чърнивър, който беше загинал при изпълнение на служебния си дълг. Сетне призова присъстващите да се пречистят от вината, да простят на събратята си, които, изпаднали във временно заблуждение, бяха причинили смъртта на Томас Чърнивър, и да се молят душата му да намери покой. Картър сведе глава заедно с останалите. Дочу как някой шепнешком изруга, сетне неколцина затворници шумно се изкискаха.
Шеста глава
През следващия месец Картър на два пъти се среща с Магран, който отново преглеждаше материалите по делото. Адвокатът бе открил още един свидетел, някой си Джоузеф Дауди, пощенски служител, който си спомняше, че през юли предната година Уолъс Палмър наел пощенска кутия в градчето Пойнтед Хил, намиращо се на стотина километра от Фримонт. Дауди беше го познал по снимката, въпреки че Палмър бе ангажирал кутията под друго име. По време на съдебния процес много се говореше за пощенска кутия №42 в Огилви и №195 в Суигбрайър, тъй като бяха записани на листче, което откриха в портфейла на Уоли. Ала след смъртта му никой не беше изпращал писма до тези кутии. Магран съобщи още, че някои от компаниите за доставки, на които „Трайъмф“ беше плащала (от средствата за построяване на училището), изобщо не съществуваха. Палмър си ги беше измислил и беше получавал пари от тяхно име, като сумите са били изпращани до различни пощенски кутии, които наемал под фалшиви имена. Картър попита дали има съмнения, че Гауил е взимал подкупи от Палмър. С присъщата си предпазливост адвокатът отговори:
— Твърде е възможно. Парите не могат да изчезнат.
През същия месец Дейвид Съливан също посети Картър — досега беше идвал в затвора три-четири пъти. За разлика от Магран той беше твърдо убеден, че Гауил е съучастник в престъплението и че ще успее да го уличи. Заяви, че често разговарял с Магран и заедно подготвяли материалите за обжалването пред Върховния съд. Картър често се питаше защо ли полага толкова големи усилия, след като няма да получи нито цент. Започваше да подозира, че Гауил е прав и че Съливан се опитва да изкупи вината си, задето се среща толкова често с Хейзъл.
Магран го посети в неделята, когато започнаха великденските празници. Преди свиждането с него Картър си инжектира солидна доза морфин (вече се справяше сам, като държеше иглата между пръстите си и я натискаше с дланта си). Наркотикът и деловият тон на адвоката временно го ободриха — бе изпаднал в мрачно настроение при мисълта, че няма да види съпругата си. По-късно, когато се върна в килията и се просна на леглото си, той се усмихна, като си представи какво прави Хейзъл в този момент: навярно се е излегнала на шезлонг край басейна, отпива от коктейла си, смее се и разговаря със Съливан и с домакините, а от къщата долита прекрасна музика. По-късно всички ще седнат на масата, застлана с колосана бяла покривка, и ще се наслаждават на великолепната храна. Може би Съливан ще прави комплименти на Хейзъл и дори ще я гледа влюбено… Картър установи, че не ревнува; знаеше, че тя обича да я ухажват.
През нощта не можа да заспи, въпреки че отново си инжектира морфин. Няколко пъти става да нагледа пациенти, които стенеха или викаха санитаря Пит. Изпитваше странно примирение или по-точно не чувстваше нищо, като че по мистериозен начин беше прекъсната връзката му дори с Хейзъл. Образът й беше запечатан в паметта му, но не предизвикваше никакви емоции, сякаш вече не бяха женени или бракът им беше плод на въображението му, сякаш тя не го обичаше и никога не го беше обичала. Изглеждаше му невероятно, че само преди ден си беше казал: „Готов съм да преодолея най-големите трудности, защото Хейзъл ми принадлежи и ме обича“.
Представи си я в леглото със Съливан — може би спяха, след като са се любили. Не, Дейвид сигурно се е промъкнал обратно в стаята си, за да не шокира домакините. Картър неспокойно се замята в болничната си постеля, опитвайки се да прогони натрапчивата мисъл. Каза си, че не вярва в изневярата на жена си, ала лукав вътрешен глас го попита защо непрекъснато мисли за това. Беше принуден да признае пред себе си, че се страхува да научи истината. И все пак се беше примирил с факта, че е напълно безпомощен.