— Не твърдя, че съм се забавлявала. Казах ти, че успях да си почина.
Картър се питаше дали му е сърдита, задето беше изругал пред нея, или заради предложението му да замине за Ню Йорк. Нямаше време да изглади недоразумението.
— Миличка, не ми се сърди! Не искам да се разделим скарани.
— Не ти се сърдя. Не разбираш какво ти казвам. — Тя също погледна часовника, сякаш нямаше търпение да си тръгне.
Вечерта Картър отиде на кино. Напоследък го правеше все по-често, въпреки че филмите, който прожектираха, изобщо не бяха по вкуса му и при други обстоятелства никога не би ги гледал. Напоследък дори слушаше с удоволствие плоските и обикновено нецензурни вицове, които му разказваше метачът Алекс. Осъзнаваше, че ще полудее, ако не се примири с долнопробните филми и с още по-долнопробните анекдоти. Хората, които не успяваха да се пригодят към живота в затвора, отказваха да посещават кинопрожекциите и брояха дните до освобождаването си, обезумяваха и заприличваха на животни, мятащи се в клетките си в някоя зоологическа градина. Доктор Касини разказваше, че в болничното отделение са постъпвали затворници в цветущо здраве, но напълно загубили ума си, които често буйствали. Единственият изход бил да ги изпратят в приюта за душевноболни, и то при условие, че имало свободни стаи. Картър осъзна, че най-добре се приспособяват хора с добро физическо здраве, самотници, които нямат никакви близки и за които животът в затвора е едно безкрайно приключение. Те никога не пропускаха филм или баскетболен мач. По всичко личеше, че дори надзирателите изпитват симпатии към тях. Когато ги питаха дали отново биха извършили престъплението, заради което са попаднали в затвора, те отговаряха утвърдително. Картър беше чул един от тях да изрича през смях: „Както пише в учебниците по социология, аз съм тук, за да се усъвършенствам“.
„Стреми се към добри дела, преоткрий вярата си в Бог, научи занаят, моли се да станеш пълноценен член на обществото, знай, че времето, прекарано в затвор, не е пропиляно, тъй като ти дава възможност да осмислиш грешките си…“ — това бяха цитати от затворническия вестник „Мироглед“, който излизаше в четири страници и беше списван от затворници, с изключение на рубриката на надзирателите, която беше изпълнена с не по-малко граматически грешки от останалите. На четирите страници се поместваха и несръчно нарисувани карикатури, извадки от Библията, изтъркани анекдоти и снимки на играчите от баскетболния или бейзболния отбор, които до един изглеждаха като главорези. Понякога нервите на Картър не издържаха, той захвърляше вестника на пода и тихо възкликваше: „Боже мой!“.
Седма глава
През май Хейзъл стана съдружничка на Елзи Мартел и писмата й бяха пълни с описания на магазина, който двете възнамеряваха да отворят, на цветовете на различните тъкани и на какво ли още не. Описваше дори кройките на дадени облекла, макар да знаеше, че Картър не проявява интерес към дамската мода. Той си спомни как тя веднъж му беше казала: „Харесваш роклите само когато ги облека“. В друго свое писмо тя споменаваше, че магазинът, наречен „Кутийка за дрехи“, се намирал на „Мейн стрийт“, близо до голямата дрогерия. Картър не можеше да повярва, че съпругата му ще работи в бутик на име „Кутийка за дрехи“, намиращ се в градчето Фримонт. Това му се струваше абсурдно и невероятно. Стана му неприятно, когато Хейзъл му писа, че Дейвид Съливан често се отбивал вечер в магазина, докато с Елси още поставяли тапетите. Веднъж поканил двете на вечеря („Много мило от негова страна“ — заявяваше Хейзъл), но поне три вечери излизал само с нея. „Беше чудесно, скъпи, тъй като нямах желание да се прибера вкъщи и да приготвя нещо за хапване. Бях капнала и навярно Дейвид е скучал в компанията ми, още повече че умората не ми позволи да танцувам…“ — пишеше му тя и добавяше, че когато излизала със Съливан, се прибирала по-рано, за да поднесе вечеря на Тими, след което го поверявала на съседското момиче Мили. Следобедите прекарвала в магазина, но не се притеснявала за Тими, тъй като училищният автобус го оставял пред дома им, после той си отключвал (винаги носел ключа на връвчица около врата си) и изваждал от хладилника сандвича, който тя му приготвяла.
Картър реши да си припомни френския език, който беше позабравил. Хейзъл му изпрати френския му речник и пълните съчинения на Верлен, а от Ню Йорк поръча най-новия роман, спечелил наградата „Гонкур“. Беше се занимавал с френски в продължение на пет-шест години, докато учеше в гимназията и в колежа. Знаеше, че сега чете по-добре, но почти не можеше да говори. За съжаление нямаше с кого да се упражнява.